„Живеехме в една едноетажна къща на улица „Раковски”. Цялата улица беше с такива къщи и големи дворове. Първият ми спомен е как майка ми се качва с мен под мишница по петте стъпала на къщата. А около нас обикаля едно голямо кафяво куче, което пази мен.
Друг спомен: играя на пода в къщата, изведнъж се чува взрив, започват да чаткат копита на минаващата кавалерия... Това е 1925 година, взривът в „Св. Неделя”.
Майка ми - забележителна жена със своята скромност и вяра в бога, софиянка. Нейната майка е от Русчук, а по бащина линия родът ми е от Габрово. Дядо ми - знаменосец на габровската чета и биограф на Априлското въстание. В мазето, под въглищата, е намерена неговата тетрадка със спомени за въстанието. Покъртително страшно четиво. Огромното мнозинство българи са смятали за вагабонти тези, които въстават. Баща ми - известен софийски адвокат, завършил право в Петербург, издържал се, като пеел в църковен хор. Петър Райчев казваше за него: ако беше продължил певческата си кариера, щеше да бъде по-известен от мен!
Детството ми ухае на цигарен дим, на хубави манджи. Семейното огнище е повече от всичко, едно събирателно гнездо. Баща ми ставаше много суров, ако някой закъснееше за обяд. За вечерта можеше да закъсняваме... Живеехме близо до „Св. Седмочисленици”, майка ми спазваше всички църковни ритуали. Тя беше невероятен феномен - нашата къща бе разрушена от бомба и нямаше къде да отидем! Това да видиш - как се изпарява всичко пред очите ти, а тя го понесе с много по-голям стоицизъм, отколкото нас, тримата мъже.
Аз съм щастлив човек - сега семейството ми е от жена ми и мен. Има неща, които човек не осъзнава, че ги е преживял. Моите съпротивителни сили бяха много яки. Мъжът минава през различни възрасти, решаващи са първите 7 години.. Ако го няма семейството, то да даде тези първи 7 години, момчето е заплашено от най-различни странични влияния. А иначе... От 20 до 30 какво? Звезди в очите! От 30 до 40 има известно отрезвяване към реалностите. От 40 към 50 - вече по-сериозно замисляне за живота и всичко около него, а от 60 нагоре... е истинският живот. А най-силната възраст, според мен, е от 50 до 70. Но с една уговорка - има хора, които и на 45 изглеждат старци.
Подхождам към непознатия винаги с добронамереност, а не с подозрение. Вярвам в това, че светът е оцелял, защото се е смял. А богатството на човека е в хармонията със себе си и света!”
И за да запазите хармонията със себе си, уважаеми слушатели на програма „Христо Ботев”, слушайте разговора ни с доайена на българските журналисти Петко Бочаров.
