„В една картина винаги може да се види какъв е човекът. В работата на художника има магичност, по същия магичен начин вижда доброто и злото... Личи си човекът. Илюстрацията може да бъде фантастична, но може да бъде и реална. Особено когато се прави за деца. Лошо е, ако не се внимава. Стилът, излъчването - това остава за цял живот...
Искам учебниците да бъдат такива, че детето като ги погледне, особено в първи клас, да премине по един много лек и естествен начин, начин на игра, и докато си играе, да навлезе в него. И затова се явява Янот, който коментира текста, закача се с това, което пише; понякога като направиш една шега и обърнеш думичките наопаки, те се запомнят много повече. Днешното време е на клипа, децата обичат ясното, динамичното, краткото. Хубаво е учебникът да бъде на този принцип, в никакъв случай опростяване на текста, на знанието.
Аз докато рисувам, играя. Ако не се забавлява човек, докато го прави, то просто не става, защото всичко, което е в тебе вътре, се запечатва на листа, ама ей така плътно, това, което ти е на душата, това е и на листа, поне моят начин на работа е такъв. Аз не съм шашваща като форма, нямам нещо необикновено. При мене е това, че работя емоционално, работя с душата си, и то се залепя на листа. Това си, което е на листа, ти си това всъщност. Ако си лош, на листа излизат едни лоши работи, то винаги е така. Не само с мен, с всеки един, не можеш да скриеш. Като видя една картина, и знам какъв е човекът. Стига да може човек да гледа и да вижда, там е запечатано, всичко е запечатано.
От дете съм искала да рисувам. Никога не мисля, че рисувам за децата. Правя това, което ми се прави, забавлявам се с рисуването, щастлива съм, когато рисувам. Иначе се изнервям. Природата най-много ме провокира, а животните се познават по очите, мога да говоря с тях като ги гледам в очите. Те ни разбират изцяло, докато ние не ги разбираме. Мразя агресивността.
Най-хубавото нещо това е любовта, семейството, да си сред приятели, сред природата. Тръгнеш ли по измамната пътечка на парите - ставаш агресивен. Там където съм се родила - това са хора, които и в момента работят така, сякаш са на 30 години, само че тялото не е на толкова. Те са ме направили такава. Години наред мислех че така чувстват всички хора. Приятелството от детските години ми дава ищах, сили за живот. Майка ми е от хората, които могат да зарежат всичко заради приятелите. Докато аз се забивам в рисуването. Липсва ми това че не съм като майка ми. Но това са хора, които нося в душата си, откривала съм ги, когато ми трябват, да мога да отида да си кажа две приказки и да видя, че този човек ме гледа... Докато самотата може да убие. Майка ми - журналист, редактор, докато баща ми е учил 100 неща, хване се с нещо, увлече се, после го зареже... захващал се е с различни дейности. И аз не обичам хора, които са праволинейни. Затова е хубаво да бъзнеш детето така, че то да се отвори към света. Дъщеря ми е най-точният коректив на моите дейности. Тя също е художник, и то добър. Казвам го сега, защото и другите го казват. Вече ми е приятел, иначе преди хич не ме слушаше, а сега аз я слушам! Приятелството между родители и деца е много важно. Интересно ми е с децата - хубаво е когато те са различни и когато това се запази в училището. Когато човек е лош, той иска да осъществи лошото у себе си. Защо трябва да губиш време, за да правиш зло! Такъв човек не е щастлив никога. А какво по-хубаво от това един залез да може да те направи щастлив?”
Това е - не знаеш къде да сложиш точка при разговор с художника-илюстратор Тоня Горанова... И как да я сложиш, когато разбираш че един от героите в книгите, които илюстрира се казва Янот - идва от Тоня наопаки! Или че книгата е написана след като нейните илюстрации са се появили на бял свят?... Слагам точка - слушайте предаването.
неделя, 5 септември от 10.00 часа
