Винаги съм усмихната. Човек трябва да се пребори със страха. А това значи да се прескочи и да мине от другата страна. Аз овладях страха си на сцената. Страхът е отговорност. Всичко е заложено в първите седем години. Майка ми с три деца, ни даваше задачите, които трябваше да свършим. Тази подреденост идва от къщи, от семейството. А за следващите седем години казвам, че музиката е важна. Мама не работеше, а от трите деца аз съм най-голямата. Беше ми интересно да чета. Имахме хубав двор, катерехме се по дърветата. Баща ми беше чудесен човек, обичаха го всички работници в града. Той запази своя оптимизъм, въпреки че в коледната вечер на 47-а всичко изчезна за нашето семейство, а косата на мама побеля...
Винаги имаше играчки на Коледа, тогава не можеше да се ходи на църква, а за религия не се и говореше. Но топлият семеен живот ни изпълваше, уюта на дома оставаше в душите ни. И днес много обичам моя дом, там са двата рояла, нотите, плочите, телефоните. Обичам да пътувам, но бързам да се върна. И тъй като с годините моите деца се пръснаха по света, обичам да събирам студентите си на Коледа. Не обичам дистанцията преподавател-ученик. Ние работим, търсим заедно по-хубавата музикална фраза. Ние сме приятели, когато не свирим. Виждам как мои студенти са готови артисти, научила съм ги да бъдат професионалисти, да разгърнат своите възможности, и където и да ходят, да се чувстват български музиканти.
Да не забравяме, че сме българи, независимо в коя точка на света се намираме! Хубаво е да знаем и помним това, особено в коледната вечер. Такова е и желанието на професор Милена Моллова – припомняме го с нашия разговор.
