Как се представят разкази, които карат всяка клетка от тялото ти да си спомни времето, в което си оставял поредното детско зъбче в нахапаната ябълка без дори да потръпнеш от болка и после с гордост си показвал на всички дупчицата на израстване. Как казваш на някого, че е наистина талантлив писател, когато същият този писател ти разказва за десетките му облечени в думи истории и романи, които никога няма да бъдат публикувани защото не са достатъчно добри, за да бъдат възнаградени с читатели? Понякога отговорите не са достатъчно добри за въпросите, но винаги е хубаво, когато си провокиран от някого и от нещо да питаш, мислиш и да усещаш смисъла. Дори за мъничко. Дори само 230 страници.
Мирослав Пенков е роден в Габрово през лятото на 1982 година в силно медицинско ориентирана фамилия. Когато е на пет години семейството му се премества в София, където баща му хирург трябвало да специализира, след това останали. Началото в големия град било трудно – без софийско жителство, без постоянен дом, местене от апартамент в апартамент до закотвянето във великия софийски квартал „Люлин”. „Медицината не ми беше интересна, по-интересно ми беше да пиша”, отговаря ми когато го питам защо не е продължил семейната традиция и не е станал лекар. Още докато учи в Първа английска гимназия в столицата искал някой ден да стане писател, но признава, че не е вярвал в осъществяването на тази мечта. „За да станеш писател е необходима голяма доза наивност и глуповатост, защото е много трудно и обезкуражаващо начинание и освен това, всичко качествено вече е написано, т.е. зад теб са само титани на литературната мисъл” – казва Миро. Той все още не е готов да сложи пред името си званието писател и когато го попитате какво работи, без да се колебае отговоря – университетски преподавател.
След като завършва средното си образование през 2001 година заминава да учи психология в САЩ. Избира Арканзас, защото по това време университета там все още давал добри стипендии за ученици от България. Спрял се на специалността Психология, защото имал идея да учи нещо близко до медицината и понеже не вярвал, че с писането може да си намери работа и може да се живее мислел да завърши магистратура и докторат в областта на психологията, да започне работа като психотерапевт, а в свободното си време да пише. „Но винаги настъпва един повратен момент в живота на писател, в който трябва да избираш – или-или. Или ще бъде хоби и нищо няма да стане, или ще отдели няколко години от живота си и ще ги посвети изцяло на писането, и ако стане, стане”, казва разказвачът. За него този повратен момент дошъл през 2005 година когато завършил висшето си образование. Дал си сметка, че за него е по-важно да пише, кандидатствал и бил приет в програмата по творческо писане на същия университет, където придобил най-високата академична степен – магистър по изящни изкуства в област творческо писане, и сега преподава творческо писане на докторанти в Университета на северен Тексас.
През 2004 година написал първия си разказ за България – последният в сборника „На изток от Запада” – „Девширме”, турската дума за кръвен данък. Негови приятели много го харесали и така добил смелост да го предложи на няколко литературни списания в Америка. За негова голяма изненада бързо го одобрили за публикация в едно от най-добрите – The Southern Review. Историята в разказа е много интересна. Мирослав твърди, че има неоспорими паралели между кръвния данък, еничарството и заминаването на голяма част от нашите сънародници в чужбина. Отстъплението, което често пъти ще видиш от българския корен и култура е защото е изключително мъчение да си винаги аутсайдер и различен от средата, в която живееш. Много по-лесно е, ако си Михаил да се представяш за Майкъл – така си спестяваш куп въпроси”, обяснява Миро от България. „На хората им е необходимо да поставят етикети, в противен случай се объркват. Как мога аз да бъда например американски писател, като всичките си разкази пиша за България, но пък и как мога да съм нещо друго освен българо-американски писател, след като пиша на английски език и голяма част от това, което съм научил за литературата, съм научил в Америка?!”, отговаря той.
След първата му публикация през 2005 година две години нищо не се е случило и нищо не се променило. Изпращал на десетки списания свои разкази и получавал отказ след отказ, след отказ. Така до 2007 година когато изпраща „Как купихме Ленин” на същото списание и след три седмици му се обадил главният редактор, за да му каже, че историята е одобрена за публикация, и не само това – разказът печели годишната наградата за най-добър разказ на изданието на името на писателката Юдора Уелти. Няколко месеца по-късно самият Салман Рушди избира и включва „Как купихме Ленин” в годишната антология „Най-добри американски разкази” за 2008 година. Усещането било нереално, спомня си Миро. И ако си мислите, че въпросната награда и признание на Салман Рушди са помогнали в борбата за място на рафта в американските книжарници – грешите. Както Мирослав Пенков казва – „Един разказ книга не прави и една книга писател не прави”, но каква е цялата история около публикуването на книгата му в Америка през пролетта на 2011 година може да чуете от интервюто с писателя, както и подробности около обединяващите теми в сборника му.
Питам го дали за тези десет години живот и работа отвъд океана се е претопил в „другата” култура. „Не, и мисля, че книгата показва колко българин останах. За мен се превърна във въпрос на чест да опазя корена си и кръвта си възможно най-чисто българска” – отговаря той. „Поел съм по другата пътека – вместо да руша оковите си, да ги събарям и изхвърлям, съм решил да ги превърна в криле”, казва поетично той. А за 2012 си пожелава здраве и най-после да успее да зарадва съпругата си – японка, като се научи да бъде по-благодарен за нещата, които му се случват.” Лесно е да се каже и трудно да се изпълни, но то лесно няма”, казва на финал Мирослав Пенков. Благодаря!
„И ето, тая приказка се свършва. Що народ я е разказвал, що народ е пял песни за нея. Тая приказка е и в земята, и във водата, и в долините, и из високите върхари. И до ден днешен още, качиш ли се горе в Планината, ще го чуеш тоя глас приспивен, момински, как дечицата си утешава във времена на мъка и на голям мрак” – „Девширме”, Мирослав Пенков.
