„… отдавна беше разбрал, че душата е като апендицита: не знаеш, че я имаш, преди да почне да ти пречи. А отървеш ли се от нея, нищо не се променя. Кухината е толкова малка, че след известно време даже зъб не би могъл да поникне в нея.”
„Нобелистът” от Елена Алексиева
Криминален роман за комплексите – национални и лични, за „острия кадрови дефицит”, – една от причините България все още да няма нобелов лауреат за литература. Роман за живота, живеенето и последиците от него, които се натрупват като веществени доказателства за неразкрито убийство. Това и много повече, подобно на всяко слово, представлява „Нобелистът” – новата книга на Елена Алексиева. След романите „Рицарят, дяволът, смъртта“ и „Тя е тук“ дойде ред на криминална история, написана според всички канонични правила на жанра от една от най-добрите съвременни писателки у нас. Елена признава, че книгата се появила спонтанно, нещо, което не й се е случвало преди това, а окончателният тласък „думите да бъдат избутани навън” наистина дава нобелов лауреат за литература.
Всичко започва с посещението на Орхан Памук в София през пролетта на 2011 година и по-точно подготовката за неговото гостуване, но писателката категорично подчертава, че той не е прототип на главния герой и няма никакъв намек за него в романа. „Когато ми се обадиха месец преди пристигането му с предложение да поема синхронния превод на двете големи срещи с читатели, които той имаше в България, аз веднага се съгласих, защото това работя и бях сигурна, че ще ми бъде интересно” – спомня си тя. След като приела ангажимента обаче, започнала да я човърка някаква завист към световно признатия автор и да си мисли нощем – „виж сега, идва нобелов лауреат и всички се радват, а българският писател какво прави – превежда му, дава му вода, обгрижва го с всички сили и не, че го прави с лошо сърце – напротив, но от гледна точка на личното достойнство не стои добре”. Тези вътрешни терзания и осмисляния на ситуацията раждат романа, който самата Елена нарече на представянето на книгата в столицата „комплексарски роман”. Цялата ситуация сякаш е вплетена в думите на главната героиня инспектор Ванда Беловска – „Гневът и безсилието бяха започнали да избутват думите навън”. „Винаги зад избутването на думите навън не стоят хубави неща. Казват като на шега, но то е самата истина, че ако един автор намери много щастлив модус на живеене за себе си и в общочовешкия смисъл се почувства комфортно – край с писането” – уточнява Алексиева.
Иначе работният ангажимент с Орхан Памук минал чудесно и нещото, което най-много я е впечатлило, било признанието на автора на „Истанбул”, че от самото начало едва ли не се е захванал с писане с идеята да спечели нобелова награда и сякаш закономерно е настъпил денят, в който той наистина е спечелил приза. Това повдигнало още въпроси в Елена около стратегиите, първоначалните амбиции, очаквания и подбуди, с които един писател сяда да пише.
Когато обаче говорим за „Нобелистът”, трябва напълно да изключим наличието на стратегия – такава просто не е имало. Историята се e появила много бързо, книгата е написана много бързо – за около четири месеца – и е издадена много бързо. „Честно казано, харесах историята от първия момент, защото се появи завършена, а това е извънредно рядко. Страшно благодатно е да вървиш по сюжета, който си измислил, и нищо да не те спъва, така че да те блокира и да се чудиш оттук накъде. В този смисъл много се забавлявах, докато писах този роман, и се надявам хората, които го четат, да се забавляват с него и покрай това да открият нещо повече” – разказва Елена.
Заговаряме за тенденцията българските съвременни писатели да пишат за собствения си живот, за нещата, които са преживели или са чули от близките си хора. Първата жена, носител на литературната награда „Хеликон”, се оказа голям противник на писането на проза само за неща, които авторът е преживял или наблюдавал реално. „Ако определяш себе си като писател, въображението е абсолютно задължително и е първото условие, което идва преди всичко останало, за да можеш да пишеш.”
В „Нобелистът” се твърди, че най-трудно се чупят собствени рекорди. Елена Алексиева е категорична, че не е прескочила собствения си рекорд с новата книга, а по-скоро е минала на малко по-високо техническо ниво в писането.
Когато я питам доволна ли е от книгата, тя отговаря: „Доволна съм, че се отървах от историята, защото винаги настъпва момент, в който ми писва и не мога да понасям това, което съм написала. За мен интересното приключва с написването.”
За заключеното „интересно” между страниците на „Нобелистът” може да научите още от интервюто на Весела Кръстева с Елена Алексиева.
