Архитект Любо Георгиев е на 30 години, висок, строен, симпатичен млад човек, с ненатрапчиво самочувствие и увереност в собствените си възможности, какъвто трябва да бъде всеки добре образован съвременен европеец. Когато го помолих да отдели малко от времето си, в натоварената му програма като куратор на Sofia Architecture Week, той дори не се замисли да откаже.
Роден е в София и още на 13-14 години решава, че когато порасне, ще стане архитект. Днес обяснява този си порив с ходенето по строежи като дете, покрай цялото си семейство, което се занимава със строителство. Така се оказва откърмен с идеята, че поривите на въображението имат свой физически еквивалент, чийто автор може да бъде той самият.
И днес е категоричен в едно – „Човек трябва да има въображение, това е изключително важно за всичко”. Любо е доказателство, че понякога е безплодно да се противопоставяш на силата от семейното натрупване на история. Неговият прапрадядо е бил предприемач, строител и архитект, който е работил в Трявна, Велико Търново и региона преди около 100 години. Построил е няколко моста, фамилни къщи, Катедралата във Велико Търново и старата поща също са негово дело.
Изненадите, свързани с фактите от живота на Любо Георгиев, започнаха още от самото начало на нашия разговор. Първоначалното ми впечатление, че заминава в чужбина след завършване на гимназия се оказа не съвсем вярно. Той напуска България още като ученик. През 1997 година семейството му го изпраща да завърши последните две години от средното си образование в международно училище с пансион в Единбург. Училището било много интересно, с широка усмивка на облекчение, че говорим за миналото ми разказва Любо. Хари Потър, същата история, само че без магии. Имали униформи, ходели на църква всяка сутрин, непрестанни проверки и забрана да се излиза от училището, т.е. един утежнен вариант на казармата. Не било лесно преживяване – казва ми той и добавя, че не успял да свикне с този начин на живот и тази праволинейност. Уточнява, че бил дисциплиниран и преди това, просто има проблем с приемането на йерархия наложена от някой друг без обоснована причина. Не приема да изпълнява нарежданията на друг, само защото този друг е над него. Най-ценният урок, който научил за тези две години е бил да разпознава разнообразието. „В тази възраст е много важно човек да види свят. Колкото по-рано, толкова по-добре – това помага за чувството за самостоятелност и да ти е по-широк мирогледът. Виждаш, че хората са хора навсякъде, откъдето и да идват”, обяснява ми Любо. Може би това му е помогнало да осъзнае и приеме европейската идея, че човек днес може да е гражданин на няколко държави и може да живее на няколко места.
И тъй като младият българин е упорит и целеустремен, фикс идеята, че ще става архитект не изчезнала сред мъглите на Единбург. Следващата стъпка в реализирането на мечтата се оказала Италия и по-специално Архитектурния Университетът IUAV във Венеция. Един красив, слънчев ден, в края на август, кацнал на летището във Венеция и започнал всичко наново. Този период днес нарича експериментален и авантюристичен. Причината да избере точно това място е по-скоро породена от нежеланието да учи специалността архитектура в България или Великобритания. Казва, че за него е неоправдан изключително трудният и дълбоко ненужен кандидатстудентски изпит в София. Той е искал не да го оценяват в началото, а след това, по време на самото следването. Пък и в училище е учил италиански език и си казал – защо не Италия!
„Определено в южните страни има едно по-друго, индивидуално разбиране за материя, за плътност, за възприемане на сградите, за светлина. Докато на север са малко по-практични и концептуални. Мисли се за социалните аспекти на архитектурата и за връзките й с икономиката”. Според него е важна комбинацията от тези две схващания за средата. До този извод е стигнал след завършена магистратура в Техническия университет в Делфт, Холандия. Избира страната на лалетата, заради славата й на държава, в която се прави най-новаторската, експериментална и интелигентна архитектура не само в Европа, но и в света. Възприема контекста за много важен за това как израстваш като човек и професионалист. Прави съпоставка в обучението, което е получил в Италия и което е по-близко до българския начин на дидактично поднасяне на знания от преподавател на студенти, докато в Холандия се акцентира върху индивидуалното взаимодействие на студентите и преподавателите.
Иначе Любо Георгиев си остава голям фен на Балканите. Разказва ми как последните четири години прекарва лятната си почивка като обикаля региона, защото средата тук му е изключително любопитна. В този смисъл винаги поставя и родната България в този многообразен, жив, многолик, твърде горд и малко клаустрофобичен балкански контекст, който го кара да се чувства част от многообразието, а не от еднообразието – нещо към което се е стремял винаги.
От една година има собствено студио в Ротердам www.de-ge.eu заедно със свой сътрудник Симон де Йонг. Оставането си в Холандия определя като опит да изгради някаква база, основа, което не е свързано с игнорирането на останалата част от света. Държи много да пътува и смята, че е доста активен в България чрез различните инициативи и проекти, които прави тук.
Когато го питам с какво иска да се занимава, той мигновено отговаря: „Искам да правя промяна”. „Мечтата ми е работата ми да носи някаква качествена промяна и да носи интелигентно развитие за средата и хората, които я създават. Искам да намеря добра формула за баланс между частния интерес и общото благо.” С тези думи още веднъж се затвърждава мнението, че съвременната архитектура е преди всичко мислене, при това колективно мислене.
Ако трябва да бъдем по-конкретни – мечтата на Любо е да проектира сграда за нова Софийска опера, защото настояща е строена с идеята да бъде партийна централа на БЗНС. Друга идея, която има, е изграждането на кабинков лифт от НДК до Симеоново, защото много обича планината и връзката с нея е много важна. Иначе, обича Площад „Славейков” с пропорциите на сградата и потока от хора там. Другата му любима гледка е от панорамния път на Околовръстното шосе, откъдето се вижда цяла София и може да се усети пултът на града.
Архитектурата не е само естетическо занимание – категоричен е Любо. За него е изключително важно как функционира самата среда, кой я прави и какви са ползите от нея. Как тя се променя и какво би могъл един архитект да направи в целия този процес. Това изисква мислене, диалог и много участници, обяснява ми той.
Последната му амбиция е да рекламира ситуацията в България с панелните жилищни квартали. Те са феномен в цяла Европа, обяснява той, но в по-богатите страни се влагат много пари от правителствата за тяхното поддържане и реновиране, като за съжаление резултатът е, че кварталите там изглеждат прекрасно, но са стерилни и започват да приличат на мъртви спални. Докато тук тези квартали са превърнати в жива градска среда, хаотична, но жива и това става отдолу нагоре, без сериозно участие на общината. „За мен е много важно да има осъзната гражданственост в развитието на градската среда. Това се опитвам да промотирам в чужбина – че в България има гражданственост, до колкото хората активно участват в изграждането на заобикалящата ги среда и участват в решаването на нейния облик” – пламенно разяснява младият архитект.
Въпреки силната привързаност и категоричното несъгласие, че е напуснал родината си, Любо Георгиев не изпитва носталгия. „Аз не се чувствам емигрант, затова и България не ми липсва в романтичния смисъл. Приятно ми е да съм тук, приятно ми е и да съм там” – казва ми с усмивка той и някак естествено разбираш, че тази мисловна и физическа мобилност ще продължи да бъде двигател в живота му още дълго време.
