Къде започва насилието срещу децата? Дали лекото потупване e форма на насилие или допустима от обществото мярка за възпитание? Кога се пропуква границата между възпитателното пошляпване и насилието над детето? През последните години този дебат присъства все по-често в обществото. И не без основание. Десетки случаи на насилие над деца станаха повод за широка дискусия от страна на родители, учители, социални работници, представители на неправителствени организации, ангажирани с проблема, и полицията. Спорно е дали зачестяването им се дължи на затрудненото икономическо положение на немалко от българските семейства. Психолозите обаче са категорични, че трудният живот обяснява донякъде увеличаващите се случаи на насилие над деца като отдушник на проблемите на изнервените им родители. По данни на Държавната агенция за закрила на детето през 2009 година социалните служби са работили по 1602 случая на насилие над малчугани. Близо 500 от децата са били бити, 190 са били малтретирани сексуално, 254 са тормозени емоционално, а най-много хлапета – повече от 600, са били пренебрегвани от хората, които се грижат за тях, което си е психологически тормоз. 81 процента от случаите на насилие на деца през изминалата година са били в семейството, показва още държавната статистика. „Често сме свидетели на грозни сцени по улиците как майки и бащи крещят на децата си или ги удрят. Използването на физически наказания е провокирано от патриархалния модел на възпитание и от невъзможността на родителите да общуват добре с децата”, казва психоложката Весела Банова и допълва: „Аз никога не съм била почитател на тези „възпитателни” методи и с годините безполезността им се е доказала и в работата ми като психотерапевт. Много е важно как се говори с едно дете. Дали към него се проявява необходимото уважение, дали прилагаме или не двойни стандарти. Пошляпването плюс говоренето на едно и вършенето на друго определено дава негативен възпитателен ефект. Така няма начин детето да се ориентира правилно кое е добро и кое – лошо. Физическото наказание винаги е било форма на безсилие. От една страна бих отделила причините, свързани с психичното здраве на родителите. Това са родители, които имат някакви психични проблеми, но не са се обръщали за помощ към психолози или социални работници, за да преодолеят проблемите си. У нас няма развита мрежа за подкрепа на такива родители. Изолацията, безработицата са също причини, които могат да доведат до разстройване на отношенията родители – деца, до безпомощност на родителите и оттам – до насилие. Нарушава се един принципен закон, а той е, че родителите не могат да правят каквото си искат със своите деца. Все още съществуват и редица стереотипи по отношение на отглеждането на децата у нас. Модели на заучено поведение, които са остарели и деморализирани.”
Не по-малко страшно от физическото е психическото насилие над детето. Ето за какво точно става въпрос: „Един ден детето да получава грижа, а на следващия да не я получава. Един ден – да бъде хранено три пъти на ден, на другия – никой да не го храни, да бъде оставено часове наред само, да се приказват всякакви неща пред него, да бъде систематично свидетел на скандали. Това, че не се стига до физическа разправа и детето не е удряно, не е по-малко тревожно и по-малко жестоко спрямо него. Променя се възприемането за света на това дете, изкривява се неговата психика, пораженията могат да са наистина стряскащи.”
Неотдавна и в България заработи 24-часова Национална телефонна линия за деца в риск. На обажданията на децата и тийнейджърите отговарят психолози от асоциация „Анимус”, наета от Държавната агенция за закрила на детето да изпълнява тази дейност. За около пет месеца броят на консултираните по телефона младежи надхвърля 4000. Ако преценят, че детето е в риск, служителите от „Анимус” проследяват обаждането, свързват се с полицията, със спешния номер 112 или подават сигнал до Агенцията за закрила на детето. В групата за тежки и кризисни случаи попадат децата, сигнализирали за сексуално, домашно и училищно насилие, включително и тези с мисли за самоубийство. Законът за закрила на детето позволява на социалните работници да изведат в защитено жилище или при приемни родители дете, за което има доказателства, че е жертва на тормоз. Възможна е и обратната мярка – насилникът да бъде принуден да напусне семейното жилище. Факт е обаче, че все още у нас не са предвидени сериозни санкции срещу насилниците. Сред най-разпространените мерки е принудителното отнемане на децата от лошите родители и настаняването им в детски заведения. Готвят се обаче промени в Закона за закрила на детето. Санкциите за сексуално насилие над деца и за престъпленията против брака, семейството и младежта ще бъдат увеличени, като размерът им ще бъде синхронизиран с този в страните от Европейския съюз. Предвиждат се също с промени в НПК, с които да се намали до минимум необходимостта деца-жертва на сексуално посегателство да свидетелстват пред съда.
