Прекрасният филм на Том Хупър „Речта на краля”, който спечели през миналата година четири „Оскара”, привлече вниманието на света върху проблем, по който рядко се замисляме – вътрешния ужас и епичната битка, която водят тихо край нас хората, които заекват. Сещаме ли се за тях в България? Или те са забравена общност? Точна статистика за заекващите хора у нас няма. Смята се, че са около 70 хиляди, т.е. далеч под един процент от населението. Но това е само бройката на тези, които са декларирали наличието на своя проблем. Преобладаващата част избягват да се афишират.
Сдружението за инициативи по заекването (СИЗ), основано през 1992 г., е най-активната организация на хората от тази общност. От една страна, неговата цел е да бъде форум за взаимна подкрепа и обмяна на опит в преодоляването на техния проблем. А от друга – да информира обществеността за ужаса, който заекващият изживява при всеки опит за общуване, да възпитава толерантно отношение към тази особеност на говора. „Нашата визия е за общество, в което заекващите хора не се срамуват и не изпитват вина заради заекването си. Общество, което приема хората, които заекват, такива, каквито са – хора като всички останали, заслужаващи уважение и внимание”, пише в сайта на Сдружението.
Какво не знаем за общуването с човек, който има такъв проблем?
„Основното, което се изпуска от очи, е, че човекът насреща се опитва да помогне, като несъзнателно довършва думичките или изречението вместо заекващия – обясни за Радио България Ивелин Шапков, доскорошен председател на Сдружението. – Но това не се препоръчва, защото притеснява говорещия. Добре е той да бъде оставен да се изкаже, за да се почувства спокоен и постепенно да преодолее запъването. Най-важното е да сме търпеливи и да „отпуснем” малко повече време на заекващия. Да не забравяме, че този проблем най-често се появява пред непознати, а сред приятели заекването се тушира. Най-стресиращи за нас са разговорите по телефона, добавя г-н Шапков, когато нямаш визуална връзка и не можеш да усетиш реакцията на събеседника.”
Особено тежък е периодът на детството, училището, когато говорният дефект на малчугана предизвиква спонтанен смях, а често и подигравки сред съучениците, споделя преживяното Цветана Димитрова, друг член на Сдружението, лингвист по образование.
„Преди години като че ли хората, които не знаеха как да реагират, бяха доста повече, отбелязва положителна промяна в обществото г-жа Димитрова. – В момента отношението е малко по-добро и срещам повече хора, които знаят какъв е нашият проблем и как да реагират.”
Г-жа Димитрова обаче отбелязва отстъпление по отношение на ранното откриване и оказването на логопедична и друга помощ на заекващите в детска възраст. Училищните логопеди, оказващи безплатно съдействие, са все по-малко, а платената терапия – все по-скъпа и недостъпна.
„При децата наистина е най-важно да се хване проблемът от самото начало, за да могат те да се научат отрано как да дишат правилно и как да изговарят по-лесно думичките – подчертава Ивелин Шапков. – Ако няма училищен логопед, детето трябва да ходи при частни специалисти. И ако курсът продължи седмици или месеци, определено излиза скъпо и не всеки може да си го позволи.”
Затова хората от Сдружението за инициативи по заекването обмислят да предложат признаването на заекването за вид увреждане, изискващо специално внимание, какъвто е случаят в много други държави. Тогава здравната каса би поела разноските по необходимите терапии.
„Заекването е проблем, който не е разпознат у нас като увреждане или някакъв вид нарушение, за което се полага обществено внимание, казва Цветана Димитрова. – В контекста на всички проблеми на хората с по-сериозни увреждания, които искат обществено внимание и подкрепа, ние оставаме някак на заден план. Защото, отстрани погледнато, се смята, че ние нямаме кой знае какъв проблем. Но това съвсем не е така, поне за някои от нас. И най-уязвими в това отношение са, разбира се, децата.”
Но и не всички дори от общността на заекващите са готови на тази стъпка – да бъдат третирани като хора с увреждане, коментира Ивелин Шапков. Сдружението прие миналата година своя „Харта на общуването”, която то иска да предложи на обществото. Тя е адресирана на първо време към българското училище и на второ място към държавната администрация. Необходимо е в тези две сфери да има повече информация за добрия начин на общуване и отношение към заекващите. Надеждите са Министерството на образованието да осъзнае необходимостта от повече безплатни логопеди и психолози, които да бъдат на разположение на учениците. А в администрацията да се провежда кратък курс по общуване с хора със затруднена словесна комуникация.
Всяка година Сдружението за инициатива по заекването отбелязва Международния ден на хората с увреждания с информационна кампания, насочена към цялото общество. Организацията е част от Европейската лига на асоциациите на хора, които заекват (ЕЛСА) . „Фактите показват, че хора със заекване навсякъде по света страдат от дискриминация, изолация и липса на уважение и разбиране към проблема им. Посланието на СИЗ към всички хора с този проблем е да отстояват правото си да говорят, да общуват и да вършат квалифициран труд”, казва в заключение Ивелин Шапков.
