Мария Клейманс е оперна певица със сериозна кариера в миналото и активна обществена дейност в настоящето. Историята на живота й би се побрала само в многотомно издание, а ние можем да ви преразкажем едва няколко страници от него. Надяваме се да усетите силния дух на тази българка, съградила толкова стойностни неща. Гласът й е познат у нас от ефира на БНР – десетилетия тя предава кореспонденции за културни събития от Белгия, където живее. А също и от всички световни музикални столици – Залцбург, Париж, Милано, Берлин, Лайпциг... Няма журналистическо образование, нито претенции към професията. Води я ентусиазмът да се наслади на качествени класически премиери, концерти и фестивали по света. Както и потребността да споделя всичко красиво, с което я дарява животът.
„Така ме възпитаха моите родители – споделя Мария Клейманс. – През 30-те години на ХХ век, когато съм родена, в България все още спазвали традициите. Майка ми и баща ми бяха много интелигентни хора, но баба ми държала на старинните обичаи. Затова съм родена вкъщи, върху слама – като Исус Христос. Баба дори разказваше, че в първите ми часове на този свят, край мен дошли три орисници – като в народните предания. Двете били млади и красиви, в бели дрехи. Третата – стара и сърдита. Много обичаше тази история и всички близки и роднини се шегуваха: „Марийка като се родила, три орисници я орисвали”. Моите музикални способности откри учителката ми в детската градина. Занимаваше се мен. Единият й син ме учеше на френски език. Разказваше ми за Париж, за красотата на този град. Години по-късно попаднах там. Не мога да ви опиша какво вълнение изпитах. Направо от гарата отидох до Нотр Дам. Още през първите дни започнах да посещавам опери, театрални постановки. Тогава за пръв път видях Морис Бежар. Слушах музика от Бенджамин Бритън, гледах постановки на Бертолд Брехт. Немски трупи представяха оперите на Вагнер. Бях млада, имах истинска „алчност” за култура. Въпреки невероятната духовна храна, която щедро получавах в Париж, носталгията много ме измъчваше. Моят вуйчо, в чието семейство живеех, eдин ден ме заведе на българо-френска среща. Отидохме с колата извън града. На метри преди мястото на пикника усетих миризмата на българска скара, която приготвяха на открито, чух българска реч... Незабравимо! Години след това се установих в Белгия. И си казах: „Ще създам такава „малка България” и тук.”
© Снимка: Албена Безовска
Преди да свърже живота си с Антверпен, Мария отдава години на любимото си оперно изкуство. Първо е приета за стажант в Гранд Опера в Париж. Работи с най-известните диригенти и вокални педагози за онова време. През есента на 1962 г. печели втора награда на конкурса „Златни гласове” в Тулуза. Следват записи за Радио Франс Интернасионал, които все още звучат в програмите на медията. Подкрепяна от известни музиканти, Мария се оказва в трупата на Фолкс Опера във Виена. Почти веднага получава роли в „Дон Жуан” на Моцарт, „Русалка” на Дворжак и др. Канят я и в някои от най-големите оперни театри по света. Първата й среща с белгийската публика е през 1971 г. в „Лукреция Борджия”, където изпълнява главната роля, партнира й българският тенор Никола Николов. Събитието е отбелязано от всички медии – за първи път от 100 години това заглавие е в програмата на оперния театър в Гент. Възторжени са и отзивите за Мария Кристова, както наричат тогава нашата сънародничка. Директорът на Кралската опера в Антверпен я кани за ролята на Джилда в „Риголето” от Верди. Любопитен и едновременно съдбовен момент от живота й – отива там на мястото на друга оперна певица. Оказва се, че предшественичката й на сцената е и предишната съпруга на Вили Клейманс, с когото след това я свързва 40-годишен брак. Г-н Клейманс е известна личност в Антверпен, потомък на видна фамилия. През 1976 г., вече като г-жа Клейманс, Мария се връща към спомена за „парижката България” и решава да организира първата емигрантска среща в Антверпен.
„Имах адресите на 3-4 българи. Написах им писма, представих се и им предложих да се запознаем – пояснява тя. – Дойдоха 29 човека. Голяма радост беше. Година по-късно имахме вече 600 семейства в списъка. Оттогава правим срещите в Брюксел. През януари 1980 г. получих писмо от българския владика за Западна Европа. Питаше ме дали бихме могли да основем наша църква в Белгия. Още същата вечер семейният нотариус регистрира Българско църковно дружество „Св. Климент Охридски”. Ангажирах г-н Георги Полимирев – заможен човек, строителен инженер, построил „Кенеди тунел” под река Шелда, най-големият тунел тук. По-късно в дружеството ми помагаха трите дъщери на Страшимир Стефанов – човека, който за пръв път донася българското кисело мляко в Белгия. Започнала съм да пиша книга за тези забележителни личности. Някои от тях са дошли в Белгия в началото на ХХ век. Други – през 20-те и 40-те години. Имали сме дори българско училище – пазя устава му. Все нямам време да довърша книгата – поне двама българи на ден се обаждат с молба да им помогна. Имам и други ангажименти, но не съжалявам – това също е духовна храна за мен.”
Още много интересни истории можете да научите от Мария, свързани не само с българските инициативи в Белгия. Тя е активен представител на елитен дамски клуб в Брюксел. От години е свързана с конкурса „Кралица Елизабет”, непрекъснато осъществява контакти между този престижен форум и страната ни. Помага на българи, попаднали в трудна ситуация, трупа нови идеи и неуморно работи за осъществяването им. Не пропуска важните културни събития, за които след това научаваме от ефира на БНР. „Преживяването на красотата не е пълноценно, ако няма с кого да го споделиш” – казва тя.
