Д-р Розмари Стателова превърна забавната музика в обект на научно изследване. А към дълбочината на научния текст добави значителна доза забавление.
Обичам да смесвам равнищата в човешкото мислене, да приравнявам уличното до академичното. Получава се свежа комбинация от специализирани изрази и жаргон – казва проф. д-р Розмари Стателова. Именно тази комбинация е ключът към доверието, с което неизменно я даряват слушатели и читатели. Защото, освен представител на „високата наука”, известен в цял свят, Розмари е неуморен лектор, университетски преподавател, публицист.
Произхожда от семейство на интелектуалци – както се казва, до девето коляно... Лекари, учители... Според родовата традиция, синовете на Стателови завършвали висшето си образование в чужбина.
Случило се така, че всеки от тези мои праотци си водел жена от страната, в която учил – разказва Розмари. – Като внучка на жена от Петербург и дъщеря на жена от Мюнхен, аз се чувствам привилегирована. Определям себе си като поликултурен, хибриден човек, при когото немското и руското са важни точно толкова, колкото и българското. Имах възможността да израствам с тези култури. И щастието да се родя в семейство, за което музиката беше основна ценност. Родителите ми познаваха добре немската, руската и световната класика. Майка ми свиреше на пиано, баща ми дирижираше... Никой не се учуди, когато едва 5-годишна започнах да свиря и композирам. Избрах музикознанието в края на академията. По онова време поп музиката в България едва беше „проходила”. Видях нейния активен социален живот, нейната голяма културна роля. Реших да се посветя на изследването на популярната музика. Това никак не беше лесно и удобно. В онзи момент българската наука не виждаше смисъл да се работи със структурите на поп музиката. За човек, обучен да работи с големи форми, е много странно боравенето с триминутни малки пиеси, каквито предлага популярната песен. Да, казвах аз, те са сравнително кратки, но биват допълвани от преживяването на хората. Във всяка песен живеят спомените и преживелиците на милиони слушатели. Изследването на поп музиката е изследване и на нейния обществен живот, на нейната огромна значимост.
Розмари Стателова е първият български учен, който проправи научния път към поп музиката, музикалната естрада, рок музиката и пр. явления, на които са посветени двете й дисертации, научните й трудове. Автор е на девет книги, стотици студии и статии, някои от които са публикувани и в Германия, Унгария, Русия, Франция, Финландия, Полша, Хърватия.
В поп музиката проникват милиони преживявания – продължава проф. Стателова. – Да не забравяме, че има възраст, в която хората не могат без подобна музика. Те стават възрастни чрез нея. Допълнителното емоционално напластяване – това трябва да бъде изследвано. Особено ценя ангажираната песен, която носи интелигентен текст. „Умната песен”, както я наричам. Почерпих опит в тази област от Германия, където бардовската песен е много развита. През 70-те години търсех у нас съмишленици, които да пишат музика върху интелигентен текст. Беше много важно да поощрим това изкуство, което и днес има свои изявени представители, фестивали. Отново искам да подчертая, че това е музика, която поема в себе си човешки материал – много повече от всеки друг вид музика. Поп културата щедро отваря своите пространства за волности и на изпълнителя, и на слушателя. Затова наричам възприятието на популярната музика креативно, допълващо, обогатяващо.
Отдавайки научната си мисъл на популярните жанрове, проф. Стателова никога не е изневерявала на класическата култура, с която е „проходила” богатата й нестандартна личност. Музикално-критичната й дейност почти изцяло е посветена на т. нар. художествена музика. И още един пионерски принос – преди десет години известният учен получава покана от институт в Германия, който се занимава със славянското малцинство в страната – т. нар. „лужишки серби” или „сорби”. Така проф. Стателова осъществи първото в българската етномузикология мащабно изследване на чужда музикална култура. Цяло десетилетия тя изучава вокалната и инструментална музика на „сербите”. Резултатът е още един респектиращ труд – „Чуждата култура отблизо”. И високата оценка на специалистите.
Сред най-успешните книги на проф. Стателова е „Седемте гряха на чалгата” – ироничен поглед към един обособен дял от съвременната музикална реалност у нас, събрал в себе си фолк и поп елементи.
Бих била по-предпазлива в постоянното натрапване на термина „чалга” – обяснява проф. Стателова. – Назовали сме я поп фолк или етно поп. Разбира се, имаме право да вземем и традиционния за българската култура термин, с който през XIX век наричали градската развлекателна инструментална музика. Сред изпълнителите обикновено имало ромски музиканти. „Чалгията” не успява да придобие официален статут в България. Единствената институция, която „избуява” през 70-те, е т. нар. сватбарска музика, която наричам „луксозно издание на чалгата”. Но световната поп мода си казва думата. През 80-90 години на ХХ век се появи песенният поп фолк и намери радушен прием у онези българи, които са свързани с балканското и ориенталското. „Хитовата чалга” стана индустрия и „даде хляб” на извънредно много хора. Но около нея съществува противоречив дискурс. Тя просто е обрасла със „за” и „против”. В обществото ни има две непримирими групи. „Чалгизира се” за едните е синоним на опошлено и развалено. Това с нищо не намалява обаче възторга на почитателите на чалгата. Като изследовател на поп културата не можех да остана равнодушна към явлението. Колкото до моите музикални предпочитания, трябва да направя едно признание. Музикантът не изпитва потребност непрекъснато да плува, да пребивава в звуци. Защото той носи музиката в себе си. Ние ценим тишината. Когато слушам музика, не мога да върша нищо друго. Аз просто слушам. За мен създаденото от Рихард Вагнер е сред най-висшите неща в музиката. Не мога да му се наситя. Очаквам с нетърпение неговия „Зигфрид” в Софийската опера. А когато мисля за себе си, ми се струва, че у мен живее един неосъществен комедиант. Намирам, че комедийното е много важно. Ценя големия принос на руския учен Михаил Бахтин, който ни запознава с карнавалната култура на Ренесанса. Показва ни, че освен сериозен, животът е и комичен. Шутът също има своя истина за ставащото. Понякога дори тя е единственото честно изказано мнение.
