Една от най-интересните, но все още недостатъчно изследвана личност в българското музикално творчество, е Димитър Ненов. Великолепен пианист и оригинален композитор, той дръзва да „излезе” от задължителното за първите десетилетия на 20 век използване на автентични народни теми. Макар много изявен и един от големите създатели на българската композиторска школа, стилът му приживе е определян като „не български” и дори подражателен. Това неразбиране е донесло много тъжни и нерадостни дни на композитора.
Кой е Димитър Ненов? Генералски син от Разград – град, дал на родината неколцина големи учени, художници, поети… Роден е през 1901 година. Още дете се изявява като надежден пианист, а в гимназиалните години се развива под крилото на Андрей Стоянов, немски възпитаник и известен пианист. През 1920 година Димитър Ненов заминава за Дрезден да учи – не музика, а архитектура, в прочутата Политехника. Музикалните му страсти обаче не са секнали, напротив, все по-мощно го обхващат и той започва паралелни занимания по пиано и композиция. Дрезден – град изпълнен с изкуство и с музика – го очарова. Тук могат да се чуят едни от най-големите изпълнители, диригенти и състави от епохата. За да може да следи музикалния живот и да се издържа, Димитър Ненов работи допълнително като пианист в кино, като корепетитор на балетна трупа. Всъщност, седемте дрезденски години са направили от младото момче зрял мъж, който има ясна цел: да се образова и реализира като композитор и пианист. Това е не само увлечение, музиката е призвание, смисъл на съществуването му. Впрочем, вече е автор и на няколко творби като Соната за пиано (1921), Сюита за пиано (1925), Тема с вариации.
Завърнал се в България, Ненов няколко години работи като архитект в Министерството на благоустройството и на железниците. Време, когато създава проекти за няколко гари и за Музикална академия /неосъществен/. Но любовта към пианото е над всичко и след курсовете при прочутия Егон Петри в Полша (1931), заминава за Болоня, където се дипломира като пианист.
През 30-те години на двадесети век Димитър Ненов написва прочутите Два етюда оп. 11 (1931-32), забележителният Концерт за пиано (1936), и наситената с енергия и български внушения Токата за пиано (1939). Вече се очертават характерните ракурси на Неновия стил, сполучливия синтез на европейски традиции с национални елементи, експресивност на изказа и едно особено, скрябиновско отношение към цвета на звука – не само в инструмента, но и в оркестъра. Един от най-талантливите му ученици – Трифон Силяновски, (композитор и пианист) много точно обяснява: „... самият Ненов не е еднозначен..., стремежът към „свободен израз, волност, повишена чувствителност” и същевременно „ясна здрава конструкция и желязна логика” съжителстват в една личност, в един живот, в едно творчество”.
Паралелно с клавирното творчество и с активната си концертна дейност – високо ценена у нас и зад граница, Ненов пише и симфонични произведения. Неговата Първа симфония (1922) е първото сериозно, в стройна форма симфонично произведение, с историческо значение. В нея има типичното за Ненов мелодично и метрично многообразие, умение да се използват тембрите на оркестъра. Често звучащи са неговите „Четири скици” за голям оркестър, композирани в духа на импресионизма, наситени с образност и настроение пиеси.
Великолепната „Рапсодична фантазия” е изстрадано произведение върху което Ненов работи от 1940 до 1946 година. Изградена е на контрастни емоционални състояния – знак за високо майсторство и умение да се изразява с големия оркестър.
С тези опуси Ненов стои безспорно в авангарда на българската композиторска школа. Експресията, метафизичното, символиката се сплитат оригинално с българските по същността си елементи, които определят новите параметри на националното в композиторската ни школа. Както и самобитността на композитора Димитър Ненов. Закономерно, през 1933 година той е измежду инициаторите на първото у нас дружество на младите и модерни композитори – „Съвременна музика”. Пламенен патриот, той се включва в създаването на национално радио в периода 1935-37 г. и е първият ръководител на музикалната редакция на Радио София. Благодарение на неговата воля, ерудиция и ентусиазъм, се създава и Камерен оркестър, основа на бъдещия Радиооркестър. За този състав Ненов поръчва и сам създава творби. Особено значима е мащабната му оратория „Коледа”, за солисти, смесен хор и оркестър (1938-39).
За педагога и човека Димитър Ненов са запазени спомени и изказвания на негови ученици и приятели-колеги. Те са изпълнени с възторг от знанията му, от интерпретациите му, от философските и естетическите му възгледи. Долавя се обич и силна привързаност към учителя, приятеля, колегата – никога не гравитирал към парите, облагите, титлите, прагматизма. Винаги е бил личност духовна, интелектуална, емоционална, възвишена и страстна. Архитект по първо образование, музикант по дарба и призвание, концертиращ артист с огромна популярност в 30-те и 40-те години, педагог, общественик и композитор-новатор, Димитър Ненов посочва пътища за развитието на българското тоново творчество.
През 1953 година сърцето, което иска да прегърне и промени хората спира, изгаря в пламъците на своята страстна отдаденост на музиката. За да остане Димитър Ненов завинаги в историята на българската култура.
Проф. Боянка Арнаудова
