Много са богатствата, които притежава България, но едно от тях – нейният музикален фолклор – й донесе известност по цял свят. Повече от седем десетилетия този фолклор звучи в ефира на Радио България, а слушателите го определят като „загадъчен, космически, уникален”. Писмата им насочват и към неговото разнообразие, затова през 2012 година, за всички ценители предлагаме поредицата „Музикално-фолклорни области”.
Най-обширната и донякъде най-представителна за страната ни е Тракийската. Тя се разполага в ширналата се едноименна низина. Ограждат я Стара планина, Пирин и Родопите, а на изток се простира до Черно море. Поради централното си положение, в миналото е била обект на външни нападения. Населението е живяло неспокойно, особено по време на петвековното османско робство. Преселвало се на север и юг, но после се завръщало. Остава единно по своя състав, откъдето следва и единството на трайкийския музикално-фолклорен стил.
Повечето песни в Тракия са с умерено темпо, едногласна мелодия и равноделен ритъм. Другата представителна форма на песенния фолклор тук е безмензурната – свободно изпълнена песен. На развитата й богато орнаментирана мелодия се изпълняват различни по тематика песни – трапезни, любовни, жетварски, исторически. Този вид бавни песни са гордостта на Тракия и много от тях са шедьоври на българското музикално-поетично фолклорно наследство.
Инструменталната музика на Тракия бележи върхове на народното творчество. Хиляди кавалджии, гайдари, гъдулари са трупали безброй мелодии, които предавани през поколенията, стигат до нас. Днес можем да ги чуем по време на народните събори и надсвирвания, на семейни празници по селата.
Най-разпространеният битов инструмент и символ на Тракия е кавалът. Макар примитивен дървен инструмент, той има невероятни технически възможности, нежен, поетичен звук. На кавал свирели овчарите, докато пасели стадата си. Бавните им мелодии били като интимна изповед, за което свидетелства израза в народните песни „кавал му свири, говори”. Втори по разпространение битов инструмент в Тракия е гайдата, а след нея – гъдулката. Обичайна практика е народните музиканти да свирят в групи.
От средата на миналия век в Тракия се оформят малки оркестри, съставени от европейски инструменти – акордеон, кларинет, цигулка и др. Без да променят мелодичните и ритмични модели на местния фолклор, те създават музика, която весели народа на семейните празници. Най-често се чуват по селските сватби, откъдето идва названието им – сватбарски оркестри. Отричани и възхвалявани, те творят съвременния фолклор на България. Първомайската, Садовската, Бачковската, Леновската, Конушенската и много други групи, създават хора с непреходна стойност.
© Снимка: архив
Недялка Керанова
Стана традиция музиката им да звучи на специални форуми като прочутите тракийски надсвирвания – в Дълбок Извор, Първомай, Стамболово, Раднево...
Там се откроиха и наследниците на тракийското сватбарско свирене. Оркестри като „Тракия” на Иво Папазов, „Орфей” на Георги Янев, „Младост” на Иван Милев и др. обогатяват и доразвиват традицията. Наред с тях се прочуха и редица „сватбарски” певици, сред които най-известна остава Недялка Керанова.
Снимки: www.trakia-ensemble.org
