Защо всичко в живота на Надежда Дерменджиева е "без упойка"

Надежда Дерменджиева е изпълнителен директор на Българския фонд за жените. Представяме я в предаването "Кой кой е", защото в столичното общество тя стои като твърда феминистка, която се бори срещу насилието над жените и половата равнопоставеност. Нейният студентски път минава през много различни специалности - от "Новогръцка филология", през "История на жените и половете", след това "Творческо писане", а в момента -  докторантура по "Философия на феминизма". Надеждата на Надежда е да направи светът на жените справедлив.

Детството на Надежда Дерменджиева е свързано с Русия. В неясните й спомени от там са майските бръмбари и студената зима на брега на Волга.
Надя е израснала с много майчина любов, едно от първите й разочарования е обучението в частно българско училище. Притежава медальон от майка Тереза - пази го от дете, но не е привързана към него. Дали пък не е знак на съдбата този медальон по пътя на Надя, защото тя върви точно по тази пресечка на солидарност.

Несбъдната мечта на Надя е да стане профайлър, но пък днес мисията и се оглежда в борбата срещу проблемите на жените в обществото и вкъщи.
В свободното и професионалното си време нашата събеседничка обича да пътува - планирада да стигне до Антарктида. Обожава Исландия, а в София  мечтае Перловската река да се превърне в място за срещи.

Надя се опитва да намери време за писане, но откровено си признава,че трябва да се върне към него, защото има какво да каже на света.
В сводобното си време можете да я видите сред природата, а не в софийски заведения.

Надя смята, че няма ново столично общество: "Все още се зараждат новите интелектуалци, но те са самотни гласове. Не виждам смелост и доблест в писането на младите хора, липсва ми писането вички онези, които са в обществото ни, но остават невидими".

При Надя всичко е "без упойка". Дори и книгата и, част от дипломирането по творческо писане, носи това заглавие. В нея тя разказва лично чути истории по телефона на жени, които имат нужда от помощ.

 "Историите в книгата са истории на много хора и зад тях се крият десетки имена", споделя Надежда Дерменджиева. Най-честата история е тази за домашното физическо насилие, което започва от шамар и ескалира до убийство. Истанбулската конвенция можеше да помогне на всяка трета жена /жертвите на насилие/, като задължи институциите да прилагат мерки за превенция. Това не означава да вкараме всички насилници в затвора, а да възпитаваме децата ни да се уважават, въпреки пол и различия".

Надя е уверена, че ще има завръщане към Конвенцията, защото това е официален европейски документ, защото консервативната вълна ще отмине и ще дойде време на човешките права като ценност.

Запазената марка в стрийт визията на Надя е малката чанта, в която е чудно как събира целия си ден. С усмивка отговаря на този въпрос, че всъщност не успява, никога не носи тефтер и няма къде да запише гениалните мисли, които и идват пътьом.

Припознава се във философията на Екзистенциализма, предстои да се дипломира като доктор по "Феминистка философия", изследвайки насилието  над половете на публични и частни места и как се възприема, то когато е упражнено над мъже и жени.

Надя е минала по пътя на Ел Камино де Сантяго де Компостела. Какво е открила за себе си като пилигрим - чуйте в звуковия файл. 

Последвайте Радио София и в Instagram. Харесайте и страницата ни във Facebook.