За първата учителка

За първата учителка, но не за тази, която ни е научила на „а“ и „бе“. А за жената, която ни е поела направо от топлия майчин скут. Която всяка сутрин загърбва домашните грижи и тревоги, за да посрещне с лъчезарна усмивка плачещото дете. Която ни учи да хващаме лъжичката и цветното моливче в правилната ръка. Която ни показва разликата между червеното кубче и синята звездичка. Която знае всички празници и заедно с нас пее, танцува и рецитира на всеки от тях. Която помни бабините игри и ни ги предава. Която ни подава ножицата и лепилото, за да направим подарък за мама. Която ни почиства „юнашките“ рани и бърше сълзите ни. 

На нея показваме новите обувки или красивата рокличка. От нея очакваме одобрение за изядената супа или загащените панталонки. Пред нея  се усмихваме широко, за да види първото паднало зъбче. Заради нея упорито жумим, когато не ни хваща следобeден сън. За нея е щастливият детски поздрав, когато се разминаваме на улицата или площада - „Здравей, госпожо Василева“ или „Здрасти, бабо Джонова“. Подражаваме на тона ѝ, когато рецитираме стихчета. Имитираме движенията ѝ, когато пеем песни.  И всяко малко момиче живее с тайната мисъл да стане детската учителка като своята госпожа.

Трябва да пораснем достатъчно, за да разберем колко много труд е положила, за да направим първите самостоятелни стъпки в живота си - да се храним, да се обличаме, да пишкаме на гърне, да бършем нослето сами, да пазим по-малките, да се извиним за простъпките си. От разстоянието на годините си спомняме, че тя откри за нас 8 март като празник на мама, че ни подкани да поздравим баба, която ни взема от градината, но скромно премълча, че в този пролетен ден  празнува и тя. Нашата първа учителка в детската градина.