Вельо Горанов – тишината, която говори по-силно от думи

В света на сценичните изкуства има творци, които не се нуждаят от гръмки реплики, за да бъдат разпознати. Един от тях е Вельо Горанов (22 януари 1946 – 25 декември 2020) – и до днес най-известният български мим актьор, чийто сценичен път е доказателство, че човешкото тяло може да бъде равностоен, а понякога и по-силен разказвач от словото.

Роден е в Стара Загора. Родителите му го насочвали към инженерна професия, но когато е ученик в Механотехникума в родния си град, започва да се занимава с театрална самодейност. Искрата на сценичното изкуство се разгаря в душата му и той избира да кандидатства във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“). Приет е в класа на проф. Боян Дановски, който му посочва пътя към пантомимата. „Още в първи курс професорът ми каза: „Ти имаш някаква особена дарба. Можеш да виждаш и с гърба си“, спомня си Горанов. – „Аз тогава това нещо не го разбирах какво значи. Едва по-късно разбрах, че имам някакво отклонение в моята фантазия, виждам триизмерно нещата, в дълбочина“.

Така, първоначално само като хоби, започва да се занимава с мимическото и физическото театрално изкуство – територия, която изисква изключителна концентрация, пластична култура, физическа издръжливост и психологическа дълбочина – и според неговите думи – „години наред самообразование пред огледалото“.

След завършване на театралната академия (1971)е разпределен в Плевенския драматичен театър и стартира кариерата си като говорящ актьор, както определя актьорите извън пантомимата. Още в премиерния си спектакъл „Процесът срещу един клоун“ обаче използва и пантомимни етюди. Известие във вестник „Вечерни новини“ за фестивал за монодрама и пантомима в Белград през 1973 година привлича вниманието му. Младият актьор се надява да бъде изпратен само като зрител, но от Съюза на артистите му предлагат да замине в ролята на изпълнител. Така създава и представя пред публика първата си самостоятелна програма. „Престраших се, реших да рискувам. За моя изненада след представлението ми („Един мим разказва“) журналистите ме обявиха за ученик на Марсел Марсо. Отрекох, заявих, че съм самоук, помислиха, че си правя реклама. Върнах се в България и след една година се създадоха условия да реализирам отново спектакъла. Премиерата беше през 1974 година в Плевен.“

Постепенно пантомимата взима превес над „говорещия театър“. В резултат на това през 1979 година идва в София не като актьор, а като мим. Следващите десетилетия от сценичния си живот посвещава на развитието на безмълвното изкуство у нас и неговото позициониране на професионална сцена.

В разговор с Александър Михайлов през 2015 година Вельо Горанов разказва за два от опитите си да прави пантомимен театър в България - студио „Пантомима“ към театър „Сълза и смях“, а по-късно – театър „Движение“.

Когато е във върхова форма и има творчески години пред себе си, Вельо Горанов има предложения да отиде в Америка, Италия, Франция, Англия. Остава, воден от идеята, че „на всяка цена България трябва да има пантомимен театър и той да е най-добрият“. Получава международно признание от зрителите и критиката, дори през 1980 година в Лондон големият български актьор е обявен за мим № 1 в света.

Роли без думи, но с човешка съдба

Неговата коронна постановка е моноспектакълът „Един мим разказва“, която играе повече от 30 години. Други знакови спектакли са „Дон Жуан“, „Швейк“, „Незавършен танц“, с които печели престижни международни награди.

Театралната критика неведнъж отбелязва способността му да „сгъстява драматургията до един-единствен жест“. По думите на негови съвременници, „едно повдигане на рамо при Вельо Горанов може да разкаже повече от цяла страница текст“. Други виждат в неговото изкуство „баланс между клоунадата и екзистенциалната тъга“, където смехът никога не е повърхностен, а винаги леко горчив.

Самият Вельо Горанов неведнъж е споделял, че мимът трябва да бъде „абсолютно честен“ на сцената. „Тялото не може да лъже – ако не вярваш на това, което правиш, публиката го усеща мигновено“, гласи една от често цитираните му мисли. В друга своя позиция той отбелязва: „Мълчанието не е липса на думи, а пространство, в което зрителят може да чуе себе си.“

В ефира на Националното радио приживе Вельо Горанов е желан гост. Чуйте неговото представяне от театралния критик Богдана Костуркова в поредицата „Хайде на театър“.

В годините до 1989 година Горанов участва и в близо 40 игрални филми като „И дойде денят” (1973), „Авантаж” (1977), „Всеки ден, всяка нощ” (1978), „Колкото синапено зърно” (1980), „24 часа дъжд” (1982), както и в серийния филм „Фильо и Макензен” (1979).

Мимът като позиция

Житейските перипетии на Горанов са тясно свързани със съдбата на мимическото изкуство у нас. Липсата на постоянни сцени, ограничените възможности за изява и необходимостта непрекъснато да защитаваш правото си на различен театрален език са част от неговия път. Въпреки това той остава последователен и верен на убеждението, че истинското изкуство не се съобразява с конюнктурата, а с вътрешната необходимост.

Колеги и съвременници го описват като „перфекционист, взискателен към себе си артист“, който винаги настоява за високи професионални стандарти. „От Вельо се учехме, че сцената не търпи суета – тя търпи истина“, споделят негови ученици и студенти в НАТФИЗ, сред които са Ники Сотиров, Сашо Илиев, Сашка Савова.

„Често в живота ние съзнателно, може би за да се съхраним, се ограничаваме само в малката любов, малката мъка, малкия страх. Сцената трябва да напомни големите измерения на тези вечни понятия.“ – твърди Горанов. И още: „Изкуство заради самото изкуство в театъра е невъзможно. Театърът е ретрограден, той се ражда в 19.00 и умира в 21.00 часа. След него не остава нищо. Една постановка и сто пъти да се играе, винаги е различна, Един художник обаче може да нарисува картина и след 100 годни да кажат колко тя е добра, какъв талант е нейният автор. Същото важи и за музиката, и за киното. Но не и за театъра.“

Днес Вельо Горанов остава знакова фигура за българската пантомима. Той е от онези артисти, които не просто играят роли, а създават вътрешни светове. В епоха на непрекъснат шум и думи, неговото изкуство напомня, че понякога най-силните послания се раждат именно в тишината – там, където жестът се превръща в съдба, а мълчанието – в истина.