Великата редакция на Добри Жотев

Последната дума на предпоследната утопия

Господа съдии!

За мен не искам нищо.

За вас си мисля.

Огледайте навсякъде!

Край себе си огледайте.

Пред себе си.

Зад гърбовете ви.

Дали не ви очаква в сянка

прокурор —

вековен страж на нищетата ни човешка.  

Историята няма супермозък,

но има здрав стомах

и остра нужда да прежѝвя.

                                               (1995)

„Това беше най-жизнерадостният и витален човек, когото съм виждал някога. Странно съчетание между поет, актьор, революционер и какво ли още не… Може би всичко с изключение на редактор в днешния смисъл на тази дума. Към този човек аз изпитвам безкрайна признателност, защото ми е вдъхнал първата литературна надежда. Струва ми се, че и цялото наше поколение дължи твърде много на „Великата редакция“ с онзи Добри Жотев от „килера“ на ул. „Гурко“… „Великата редакция“ ни даде не само дързостта и самочувствието. Тя ни направи граждани. Тя беше нашият любим младежки клуб.“

С тези думи поетът Любомир Левчев описва своите първи срещи с редактора на вестник „Народна младеж“ Добри Жотев в октомврийски брой на вестника от 1968 година. „Той беше строг, но насърчаваше с цялото си сърце.“ През 1989 година, в предаване по Българското национално радио (БНР), посветено на 24-и май, Левчев отдава своята почит към първия си учител в поезията със стихотворението "Дълг".

„Колко пъти съм изпотявал с най-тежки думи някои поети, а те ми прощаваха, защото са усетили, че то е от обич. Аз се мъчех по възможно най-директния начин да воювам с автора за самия него. И, изглежда, съм успявал...“, обобщава работата си с младите поети от т.нар. „априлска вълна“ (Константин Павлов, Любомир Левчев,  Михаил Берберов, Владимир Башев, АндрейГерманов, Евтим Евтимов и десетки други) Добри Жотев в едноименната книга на Весела Янева, издание на Българската академия на науките, от поредицата „Литературни анкети“, публикувана през 1980 година.

Добран Александров Димитров (Добри Жотев) се ражда в пернишкото село Радуй, за което той казва, че е  „...едно съвсем малко село, в което хората живееха  съвършено затворено, съхранени в един свой свят.“ Учи в съседното село, в Перник и София, където попада в редовете на гимназиалната организация на РМС (Работническия младежки съюз). Първите си стихове с любовна лирика започва да пише още в прогимназията. 

Писателският му талант обаче се простира в редица други жанрове: лирика, проза и драма, детско-юношеска литература и сатира. За неговото творчество говори литературният критик к.н.ф.н. Кирил Топалов, в запис за Националното радио от 1978 година.

През пролетта на 1942 година, вече пълнолетен, Жотев е арестуван и осъден, заедно със свои другари на 15 години строг тъмничен затвор по Закона за защита на държавата. В своята книга „Пак мамеше изгрева“ писателят разказва историите на своите съкилийници – истории за преодоляване на мъченията, победата на духа над болката и продължителните изтезания. 

„Като ученик в последния клас на гимназията бях арестуван. Заключиха ме в килия без прозорци и още същата вечер ме поведоха на разпит.

В следствената стая освен шестимата полицаи видях и един гимназист от долните класове изтезаваха го с електрическа машина. Бе шестнадесетгодишният Спас, най-сръчният разлепвач на позиви, най-добрият актьор на ремсовите вечеринки. Всички познаваха неговата жизнерадост и остроумие. Никой не желаеше да попадне на езика му Спас умееше да осмива неподражаемо и другите, и себе си.

За кратко време схванах, че пред полицаите Спас играе ролята на дете, което не разбира защо е тук. Когато влязох, той се бе вцепенил от пуснатия по тялото му ток, а един полицай крещеше истерично над главата му: Казвай!

Спас не можеше да каже нищо, но когато прекъснаха електрическия поток, извърна измъчено лице към инквизитора и с най-невинно изражение продума:

Какво да казвам, бе чичко? Живях по влажни квартири, та получих ревматизъм. Това нещо много друса, ама иначе ми поолекна. Дясното коляно съвсем ме отболя.“

След години, вече на свобода, когато двамата отново се срещат Добри Жотев отново припомня тази история на своя съкилийник. А той с горчива усмивка отговаря: „Може би искаш да ме попиташ как сега се справям в ролята на възрастен?“

В Софийския централен затвор той се запознава и с Никола Вапцаров, преди да бъде прехвърлен в Скопския затвор. През август 1944 година е осъществено единственото бягство от този затвор, а участниците в него – над 500 затворници, сред които е и Добри Жотев, сформират българския батальон „Васил Коларов“ под общото командване на югославските партизани.

В „Преживените разкази“ Жотев описва в отделни епизоди годините в затвора и последващата партизанска борба. Един от разказите в сборника – „Белег за човещина“ става основа за едноименния филм на Вълчан Вълчанов. В интервю за БНР режисьорът описва въздействието на прозата на Добри Жотев.

След 9 септември 1944 година Добри Жотев участва в бригадирското движение, но своето призвание като редактор и литературен консултант намира няколко години по-късно, когато започва да работи във вестник „Народна младеж“, а след това и в едноименното издателство.

В тези години поетът, заедно с Блага Димитрова, Александър Геров, Богомил Райнов, Радой Ралин, участват в ръководения от писателя Алексей Сергенски Литературен кръжок на РМС към Централния комитет (ЦК) на Съюза на народната младеж (СНМ).

Първата му стихосбирка „Жажда“ е публикувана през 1951 година. Но след години на усилена работа за установяване на новия обществено-социален строй „...трябваше да се сблъскаме с неприятни неща – с кариеризъм, с подмазвачество, с лекомислие, с ограниченост, с посредственост, с много неща, които се оказаха не толкова лесно преодолими. Много хора бяха репресирани, след това реабилитирани, всичко беше тежко и много сложно. И тоя сблъсък предизвика у мен тежка депресия. Не можех да пиша...“, разказва пред Весела Янева Добри Жотев.

В този ключов за поета творчески период той намира упование в работата си и в писането – „Вървях след дявола в нашата действителност и постепенно започнаха да се привиждат очертанията на поемите ми „На гости у дявола“ – те бяха действителни.“

Автентичните разкази (непубликувани, писани през 1965 година) водят юношеската читателска аудитория на Добри Жотев по „...вълчите пътеки, по които хищниците от Рила и Родопския масив преминаваха към югославските планини през моето село.“

В предговора към книгата авторът предава емоцията на онези отминали времена на разказите край огнището, които разпалват детското въображение и през 1976 година са издадени в сборника „Вълчи вървища“.

„За вълци се говореше често и понякога най-невероятни неща. В дългите зимни нощи край запалените огнища селяни разказваха със страх за някакъв войник, който през големите студове, когато си идвал в отпуск на село, бил нападнат от глутница. Смел бил тоя войник, та със своята сабя ги посякъл до един, а после продължил пътя си. Но след половин час вече близо до родното му село го пресрещнала втора глутница. Тоя път войникът загинал, защото не можал да измъкне сабята си. Цялата в кръв от доскорошната сеч, тя била замръзнала в сабленицата.“

Към своите читатели авторът се обръща и в рубриката „Откровено за изкуството“, в която Весела Янева заедно с водещата Наталия Бардская „рисуват“ портрета на Добри Жотев в запис от 1978 година.

„Най-добрата импровизация е режисираната“, но когато „случайните читатели, които говорят пред микрофона на Весела Янева, с академично подбрана, критическа терминология, дори и за непредубедения радиослушател е ясно, че пропагандната режисура има своя конкретен индоктриниращ замисъл.“ И той е поднесен на хората пред радиоапаратите през 1978 година, описвайки влиянието на произведенията на Добри Жотев така:

И сякаш, за да потвърди своето търсещо начало Добри Жотев обобщава вдъхновението си в тези мисли, с които оставя послание към всеки следващ читател:

„Всяка литература се създава само за настоящето. Какъвто и откъс от миналото да проектира, каквито и мечти за бъдещето да жадува, тя обобщава опита на настоящето, морално-етичните критерии на съвременността. Настоящето носи в себе си миналото и бъдещето... Не можем да изградим ново общество, ако нямаме реална представа за отрицателните сили в него. Историята ни е дала достатъчно примери за това как обществата загиват, когато изгубят тая своя способност.“