Издателска къща „КХ – Критика и Хуманизъм“

В „Нашият ден“ ви представяме книгите, които подарява на слушателите издателска къща „КХ - Критика и Хуманизъм“.

Къщата е единственият български издател, специализиран в съвременни хуманитарни дискурси, убеден, че трябва да допринася за поддържането на множество равностойни гласове в хуманитаристиката чрез роля на помощник и предизвикател.
Сред най-утвърдените поредици на КХ са „Етоси“, „Социооптики“, „Variusш“, „Ex Arte“, „Нова хуманитаристика“, а сред най-новите – „Трансверсали“ и „Един ден открих удивен“.

Изданията могат да се поделят така:
• Преводи на образцови или интелектуално провокативни съвременни текстове в полета като философия, социология, политология, културология, психология, история, литературна критика, със специален акцент върху постмодернизма и подчертана ирония към самото това етикетиране по области.
• Публикации, ориентирани към подпомагане на образователните или изследователските програми на местната академична среда.
• Относително ново поле за издателска намеса е онази изящна литература, която показва как смайващо общи са изворите на идеи за хуманитаристика и проза, доколкото изобщо е възможно строго прокарване на разделителни линии между тези дискусивни жанрове.

С директора на издателството Антоанета Колева ви срещаме със следните заглавия:

Роберт Валзер, Джорджо Агамбен, „Разходката“: Шедьовър на кратката проза на забележителния Роберт Валзер. Топъл поглед към всичко, което среща по пътя си един човек, тръгнал да броди, изпълнен с чувство за хумор, надарен със ceтивo за микроскопичното и със способност да мисли огромното, скрито зад него. Бляскави и весели гирлянди от думи, които опровергават усещането, че Вече не е възможно да бъдем изненадани от нечии идиом.
Швейцарският писател Роберт Валзер (1878-1956) е автор на няколко романа, кратка проза и възхитителни, наскоро разчетени микроскрипти. Води самотно и крехко съществуване, на ръба на светлината и тъмнината, която след години в санаториум за душевно волни го побеждава и той умира внезапно посред зимна разходка навръх Коледа.

Сред възхвалите за него, написани от Валтер Бенямин, е и тази, че разказването му е необичайно нежно, но и ни изправя пред най-омайващата езикова разпуснатост. Франц Кафка и Херман Хесе го имат за свой любим автор. Агамбен го вижда в друг контекст, който можете да откриете сами от наличния в книгата специален послеслов. „Ужасява ме мисълта, че бих могъл да имам успех в света“ – казва Валзер. Защо?

Морис Бланшо, „Онзи, който не ме придружаваше“: Времето на оригиналната поява на четирите томчета – „Смъртната присъда“ (1948), „В желания момент“ (1951), „Онзи, който не ме придружаваше“ (1953), „Последният човек“ (1957) – тоест средата на XX век, вместено във времето на живеенето на Морис Бланшо (1907-2003) и на произвеждането на неговите текстове, е вече първо просветване, към което може да придойде още светлост от това, че то пък е начало на времето на радикално оттегляне на Бланшо от френската столица и от публичността, на която тя е ослепителен синоним, към проблясванията на самотно мислене в покрай средиземноморското селище Ез. На български език вече са налични два сборника, обединили повечето от легендарните му литературнокритически текстове – „Предстоящата книга“ и „Литературното пространство“. Но тези четири книги сега са първите от Бланшо в тукашен контекст, на които би трябвало да бъде залепен етикет фикция. Както става ясно обаче, това е класическо, но в случая на Бланшо и на типа мислене, към който той принадлежи, леко непрецизно дефиниране, най-вече поради невъзможността ясно да се прокарва граница с хуманитаристиката, а и съмнителността на това, доколко дълбокомислено е всяко териториализиране чрез прокарване на граници. Книгите карат да се мисли, че са жанр, за който засега няма назоваване, или пък че са дълго като книга название на самия отказ от назоваване на жанрове. Съсипващо неопределими текстове, които припомнят, че Бланшо не крие пристрастието си към усилия, подобни на полаганите от Маларме – да се правят безплодни разграниченията между критика, рефлексия, романи, поеми... В името на опита „писане“, което е „най-грандиозното насилие, защото трансгресира Закона, всеки закон и собствения си закон“.

Хуго фон Хофманстал, „Жената без сянка“: С „Жената без сянка“ (1919) австийският поет, драматург и либретист Хуго фон Хофманстал (1874-1929) ни въвежда в един приказен свят на духове, феи, вълшебни животни, крале и хора, в който цветовете на Ориента блестят със словесната изящност на виенския модернизъм.

През образа на сянката - символ на незаченатите и неродените деца - започват да никнат въпроси за женствеността и майчинството, за отхвърлената бременност и желания аборт. Именно сянката е онова напрегнато поле, в което се сблъскват, оспорват и преобразуват страстите и копнежите на две семейни двойки, поставени пред изпитанията на съвместимостта.

Зигмунд Фройд, „Текстове за културата“: Изоставя ли Фройд „зоната си на експертност“, когато ни разказва защо културата, т.е. нашата отличителност като човешки същества, всъщност ни вкарва в състояние на нещастност? Не е ли разбулвал всеки Фройдов пациентски случай именно темата за културата чрез конфликта между нагон и култура? Наистина ли е внезапна крачката от фотьойла на слушащия към онова духовно наставничество, с каквото ни се вдъхва всеобхватен културен песимизъм или... оптимизъм?
Всеки би могъл да разпознае къс от собствената си история в тези текстове, писани с явна страст. И да ги употреби. Защото те звучат толкова актуално, сякаш са изковани за нашите битки днес.

Това е книга номер 2 в поредица „Теоретични пространства“, която включва работи на Зигмунд Фройд, психоаналитичната традиция и други сродни традиции в психологията, психотерапията и психиатрията на XX в. и до днес. Тя е дело на издателска къща „Критика и Хуманизъм“, Българско общество по групова анализа и групови процеси и специалисти от европейски академични и терапевтични институции.

Рьоне Шар, „Поезия. Избрано“: Рьоне Шар е роден през 1907 г. В Дил-сюр-ла-Сорг, Южна Франция. След пристигането си В Париж се присъединява към групата на сюрреалистите – Брьотон, Елюар, Арагон, Супо, Цара, Деснос - за да се оттегли от нея четири години по-късно. Плод на това участие са книгите му „Арсенал“ (1931 г.) и „Чукът без господар“ (1934 г.). По време на Съпротивата е командир на отряд; междувременно пише фрагментарна, поетична проза, значителна част от която влиза в стихосбирката „Листенцата на Хипнос“ (1946 г.).

Издава близо двадесет книги с поезия, илюстрирани от най-големите художници на столетието - Кандински, Пикасо, Брак, Матис, Миро. За стихосбирката му Ярост и мистерия Албер Камю Възкликва: „Най-поразителното явление във френската поезия след Озарения на Рембо!“. Поет с огромен принос за развитието на френския език през 20 век.
Влиянието на Шар далеч надхвърля границите на поетическото изкуство. Мислители като М. Хайдегер, М. фуко, Г. Башлар използват текстовете му като своеобразни процепи, през които нахлува светлината на техните идеи. Усложнената образност на Шар, неговият херметизъм, съчетан с блестящи метафори, подчертаното му Внимание към алхимията, астрономията, натурфилософията - всичко това го доближава до „праначалата“, до тъмния език на досокра-тиците, които той впрочем обича. Негови основополагащи книги са: „НаВън нощта е направлявана“, „Ярост и мистерия“, „Листенцата на Хипнос“, „Изгубената голота“, „Връщане в руслото“, „Цялостно представяне“.


Илко Димитров, „Приближение. Стихове“: Тази поетична книга със съвсем нови работи на Илко Димитров ще ви изненада с няколко особени пробива.

Състои се от три цикъла, в които се усеща несъмнено най-сериозното в писането му досега приближение на философски търсения и поетични състояния помежду им.