Българско национално радио © 2020 Всички права са запазени

Писателят Христо Карастоянов: Разказът е висшият пилотаж в литературата

Христо Карастоянов
Снимка: БГНЕС

„Романът е лесно нещо. На романа му оставяш героите да правят каквото си искат, пускаш му юздите и той си става. Докато разказът е толкова жестоко нещо – в малък обем, без нито една излишна дума да кажеш онова, което евентуално си имал предвид.“ Това казва писателят Христо Карастоянов в предаването „Сценична треска“.  

На 21 февруари той ще се срещне с читатели в София като разказвач на месеца на Столичната библиотека, а на 22-ри ще празнува 70-тия си рожден ден с внуците си. „За тия 70 години съм правил страшно много глупости. Единственото, заради което съм спокоен е, че не се отказвам от нито един ред, който съм написал – хубав, лош, няма значение. Лаская се от мисълта, че не се срамувам нито от една написана дума.“

Как се гради един разказвач

Признава, че хем е поласкан, хем притеснен от избора на Столичната библиотека да го обяви за разказвач на февруари. „Когато човек е млад, всичко, което хвърчи, се яде. Тогава си въобразявах, че мога да пиша разкази. Сега вече се страхувам, че не съм бил съвсем прав. /…/ Винаги съм мислел, че разказът е висшият пилотаж на белетристиката. Той е най-трудният във всичко, което се нарича литература.“

За мен е важен тъй нареченият малък човек – този човек, който в момента търка трескаво картончета от Националната лотария. Къса ми се сърцето сутрин като изляза да си купувам цигари и на павилиончето има опашка от хора, които купуват картончета и ги търкат. Ако това по някакъв начин успея да го покажа в текстове, ще бъда доволен“, споделя Христо Карастоянов пред „Хоризонт“.

За суетата

„Имах възможност да остана в София, да живея в София, да работя в София. Но нито за секунда не можех да си представя… Много ви е забързан там животът. Аз не мога така. Аз обичам всичко да ми е под ръка. Кафенето, в което си пия с приятелите кафето, магазинът… Например не се обиждам, когато някой някъде спомене за мен като за ямболски автор. Да, аз съм ямболски автор. Погледнато отдалече, като че ли по-ясно се виждат нещата.“

За първите 70

Стъпвайки върху максимата за най-важните първи 7 години от човешкия живот, Карастоянов я надгражда с мисълта, че „не по-малко важни са и първите 70 години от живота на човека“.

В таванската стаичка на младостта

Като поет с китара отпреди много години, се връща в спомените си към фестивала „Ален мак“ в Благоевград, наричайки го „странна топка, която се подаваше на тогавашните млади хора – да направят своя Удсток“. И добавя: „Малцина подхванаха тази топка. Имахме възможността много неща да кажем с китарите, но някак си не се чуха.“

Целият му трудов живот, както го нарича, е минал във вестници – като журналист и публицист. „И сега не ми изневерява усещането за справедливост, несправедливост. През целия ми по-разумен живот ме е тревожела мисълта че, колкото и помпозно да звучи, ние нямаме национална доктрина, зад която да застанем. Не национална кауза, която ще бъде нещо моментно, нещо временно. Напоследък най-много ме притеснява това, че сме абсолютно разделени. Появява се протест за нещо си, за каквото ще да е. И веднага се появява контра протест. За всяко нещо се хващаме за гушите.“

Кое го вдъхновява

„Дълго време мрачното ме стряскаше и подкокоросваше да бачкам. После си помислих, че по-важно е не мрачното, а някаква там мъничка надежда, глупава, разбира се, е по-важна“, казва още писателят, който е изобретил „първи закон на хейтърството“:

„Ние вече не казваме: „На мен това и това не ми харесва“. Ние вече директно отричаме: „Това е боклук.“ Отпаднала е всякаква мисъл за толерантност между нас. Мен това много ме притеснява.“

Животът няма втора половина

Сега определя себе си като кротък пенсионер. Смята въпроса за осмислянето на втората половина от живота за много важен, но уточнява:

„Животът няма втора половина. Той е един, не се дели на половини. Това, че „стигнах 50 години“, „преполових живота си“, „започвам наново“ някак си звучи като извинение за това, което не си направил през петдесетте години."

Много обича да се среща и да разговаря с ученици. Опровергава мнението за това "какво поколение расте". "Страшно умни, талантливи деца растат и в очите им си личи."

Все се кълне, че "това е последната му книга". Дори публично. Защото:
"Странно нещо е в наши дни издаването на книга. Хем е суета, хем е суетня. Започваш да мислиш сега какво ще стане с тая книга, пък ще я харесат ли, ще я представят ли по телевизията... Едни такива истории. Но след това ти минава и започваш отново."
Цялото интервю чуйте в звуковия файл. 
Новините на Програма „Хоризонт“ - вече и в Instagram. Акцентите от деня са в нашата Фейсбук страница. За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към групите за новини – БНР Новини, БНР Култура, БНР Спорт, БНР Здраве, БНР Бизнес и финанси.
ВИЖТЕ ОЩЕ
Мария Лалева

Мария Лалева: Не ни трябва толкова много, колкото имахме преди

„Винаги съм вярвала, че миналото понатежава, когато му даваш прекалена стойност. Може би трябва да му дадем толкова стойност, колкото е нужна, без да го преекспонираме, без то задължително да бъде онова нещо, на което да стъпим, за да продължим напред.“ Това каза в предаването "Графити по въздуха" Мария Лалева, автор на нашумелия роман  „Живот..

публикувано на 27.05.20 в 08:51
Петър Владимиров

Републикански шампион по борба изхранва семейството си, като почиства канали

Републикански шампион по борба и бивш състезател по хокей на лед от Велико Търново днес изхранва семейството си, като почиства канали. Работата е мръсна, но парите не миришат, казва за професията си на каналджия 32-годишният Петър Владимиров.  „В тази професия щом се обаждат, значи хората са на зор и ни виждат като едно спасение...

публикувано на 25.05.20 в 15:37
Иван Сергеев

Иван Сергеев: Аз съм от поколението, което дължи всичко на книгите

Журналист, издавал собствен вестник, колекционер на картини, меценат, дарител на книги за библиотеки, читалища, училища и университети. Това е Иван Сергеев, който на финала на своя трудов живот е прегърнал и учителството като своя кауза , влизайки в училището на кюстендилското село Раждавица.  В училище "Св. св. Кирил и Методий" Сергеев учи..

публикувано на 25.05.20 в 14:11
Росен Желязков

Поетът Росен Желязков: Цял живот се борим с вятърни мелници

Колкото повече удари получаваш, в един момент или ще се умъртвиш, или всяко нещо трябва да го приемеш като за добро. Това е философията на Росен Желязков. „ Раните провокират да бъдеш по-осъзнат. Осъзнатост, за да може да живееш неглупаво и нахалост, безлично “, твърди той в интервю в предаването "Графити по въздуха". „Благодарен на живота“ се..

публикувано на 21.05.20 в 09:42
Неделчо Цветков

Неделчо Цветков – Багаин за бойните изкуства и универсалната мъдрост

Неделчо Цвятков Багаин е треньор по бойни изкуства. Това донякъде автоматично го свързва с определен тип философско отношение към света. Багаин е помогнал на много талантливи спортисти да стигнат до своите големи успехи и да се превърнат в негови последователи.  Той е един от учасниците в онлайн разговорите организирани във фейсбук групата „В..

публикувано на 20.05.20 в 18:54
Юлий Йорданов

Юлий Йорданов - босоног по стърнището на белия лист

Юлий Йорданов е автор на  15 книги. Журналист, краевед, литературен критик. В предаването "Графити по въздуха" той представи книгата си  „Босоног по стърнището на белия лист“. Книгата е писана четвърт век. Представлява сборник от негови статии, интервюта, есета, литературна критика, рецензии за постановки, концерти и изложби. Защо..

публикувано на 20.05.20 в 15:14
Златко Енев

Писателят Златко Енев: В България няма никакъв усет за различния

"В момента, в който приемете всичко това, вече получавате някакъв шанс да се борите с най-тежките му прояви." Така казва писателят Златко Енев за своя живот лице в лице с аутизма, описан в току-що излязлата му книга  „Възхвала на Ханс Аспергер”. "Тази история започна почти случайно. Поводът беше малко странен – в многото дискусии във Фейсбук..

публикувано на 19.05.20 в 13:10