Българско национално радио © 2022 Всички права са запазени

Светослав Овчаров, "Второто освобождение" и има ли "истина" за периода 1944-1947

Окупация или освобождение? Война или специална военна операция?

Големите исторически моменти, какъвто изживяваме и в момента, неизменно съдържат в себе си и битката на интерпретациите за случващото се. Пропагандната война. Тя потенциално може да продължи безкрайно, тъй като „истините“ в нея са въпрос на избраната идентичност. Затова и разказите за събития дори през Средновековието зависят от националността на разказващия.

Доколкото някаква истина може да се формира, това се случва чрез разкриване на неоспорими факти. Това се е опитал да направи и известния режисьор Светослав Овчаров с последния си документален филм – „Второто освобождение“. Той е посветен на периода между септември 1944г. и декември 1947г., когато територията на България е окупирана от съветски войски. Филмът, който беше прожектиран и на продължаващия „София филм фест“, породи голям интерес и заради това, че на част от зрителите и обществото въпросният фрагмент от българската история напомня на случващото се сега в Украйна.

Разговорът с проф. Светослав Овчаров започва с въпроса какво добавя към историята неговия филм и коя интерпретация си избира.

"В периода между 1944 и 1947 г. думата "окупация" е съвсем нормална. Употребява се в ежедневно. Във всички документи се говори как България е окупирана от Съветската армия. С минаването на годините постепенно истината започва да се покрива с думи, които прикриват тази истина. Вместо "окупация" започват да се появяват понятия като "освобождение". А истина за това време така и не е експонирана пред широката публика. Има подробни изследвания на български историци, които се занимават с икономическите последствия на окупацията, но те са известни на тесен кръг от хора. Това не се учи в училище. Българската история е ограбена от този факт."


Какъв е моралният компас на Вашия филм - кои са добрите и злите?

Няма съмнение, че времето на Втората световна война е време на борба между съюзниците - Великобритания, САЩ и СССР - срещу Германия и страните от Оста. И България е част от съюзниците на Германия. Обявяваме символична война на САЩ, но никога не сме прекъсвали дипломатическите си отношения със Съветския съюз. А той обявява война на България с аргумента, че на българска територия има германски войници и България трябва да бъде освободена от фашизма. Към датата на нахлуването, в България има по-малко от 20 000 германски войници. Една от темите на филма е подхода към истината и къде стои тя. Тя се съдържа в документите и в тяхното излагане. Историята се пише от победителите, но днес можем да се запитаме кой победи в тази война? Във всеки случай това не е българският народ. България извлича всички възможни пасиви, както от присъединяването си към Оста, така и впоследствие от влизането във войната на страната на съюзниците. Защото дава човешки и материални жертви, без получава нищо, а в страната се настанява окупационна армия, която обръща на 180 градуса политическия живот.

Във филма използвате кадри от стари кинохроники. Много хора възприемат такива кадри също както вече изхвърлената от библиотеките социалистическа литература - като ненужна пропаганда. Как отсяваме ценното за историята, докато боравим с кадри от тоталитарни епохи?

Когато човек гледа внимателно хрониките от онова време, вижда, че въпреки тяхната предпоставеност и предварителна нагласа, те съдържат детайли, които разкриват друга истина. Има един много известен кадър как посрещачи на съветските войски дават на едни войници щайги с ябълки. В следващия кадър се вижда как камионът отминава и войниците в него изхвърлят ябълките, а българските деца отиват да ги събират от пътя. Това винаги е съществувало в конкретната хроника, просто никой не се е занимавал с това да го види и акцентира. Кадрите от епохата не са толкова много и ние сме използвали всякакви. Опитваме се да обясним също какво е изкарало толкова много хора на улицата, за да посрещнат Червената армия. Това не е масовка, изкарана на сила.

Преди това има няколко години, които не са лесни за България. Лишенията на тези години са дошли до гуша на тези хора, които се надяват това да се промени. За съжаление, всичко се променя към още по-лошо, към още по-тежко икономическо положение.


Грамадният символ на епохата, за която разказвате във филма, именно Паметникът на съветската армия в София, е символ и на днешните противоречия. Едни оставят венци, други го драскат и искат премахване, трети го използват за арт-интервенции. Как възприемате този паметник, след като направихте филма?

Паметниците са колкото паметник на нещо, което символизират, толкова и паметник на времето, в което са издигнати. Това означава и че те трябва да бъдат подходящо обяснени на хората. Но да се сетим за Мавзолея (на Георги Димитров), който беше разрушен преди 20 години. Как да обясниш сега на децата, че там е имало гробница на мумифициран комунистически лидер и хората са водени под строй да му се покланят. Как да си го представи това едно дете? Мавзолея го няма и няма как да им го обясним, а той можеше да се превърне в музей на тоталитаризма, в знак на едно отминало време. Унищожаването на паметници не унищожава времето, в кеото са издигнати. Те трябва да са знак на това време, придружен от съответното познание за него.

Стоящият паметник се превърна в арена на противпоставяния и заради руското нападение над Украйна и знака на равенство, което част от противниците му поставят между сегашната агресия и формирането на Източния блок преди 70 години. Повтаря ли се историята или я виждаме изкривено?

Тя никога не се повтаря по един и същи начин. Определен тип последователна руска имперска политика не се е променила през последните столетия. Виждаме нейното потвърждение и днес, изпълнено със същите лъжи и пропагандни клишета.

Но при този прочит игнорирате идеологията, а все пак зад Червената армия стои политически проект, който отрича предишната Имперска Русия. Сам казахте, че този проект е посрещнат с надежда. Сега имаме проекта на Владимир Путин - защо и към него някои гледат с надежда?

В България атмосферата е пропита със суеверно русофилство, налагано още от първата половина на 19-ти век чрез всички възможни дипломатически и други канали на Руската империя. Идеята, че само Русия може да ни защити, че само от там може да дойде свободата, е нещо, което е постулат за голяма част от българите, които не желаят да разсъждават върху това какво реално се е случило. Тук не казвам, че на българите трябва да е присъщо русофобство, това не е вярно. Коленопреклонното отношение, безапелационното приемане на нечие чуждо мнение, на чужд авторитет е нещо опасно в политически план.

Сега виждаме забрани за излъчване на руски държавни медии, с цел ограничаване на пропагандата. Ограничаваме ли част от историческата истина или тя правилно трябва да остане за бъдещите кинохроники и документални филми? Питам Ви и като творец, работил в тоталитарна система.

Хората, които се интересуват (какво излъчват руските държавни медии) ще могат да видят какво съдържат руските медии от тези дни. Винаги обаче така е ставало - във времена на остри конфликти различните страни се опитват да ограничат чуждото влияние върху собственото си население. Дали говорим за интернирането на японците по време на Втората световна война на територията на САЩ или за ограничаването на пресата по времето на комунизма - мерките са горе-долу едни и същи. Мисля, че тук не говорим за бързодействащи отрови. Няма как да мислиш трезво, ако си закърмен с отрова.

Уроците на бурния ХХ-век би трябвало да са най-добре научените в човешката история, благодарение на записаните образ и картина в медиите и изкуството. През 2022 година обаче войните не спират, нито пък имперските амбиции, независимо на кой лагер. Питали ли сте се защо светът не може да научи уроците?

Хората не обичат загубите си и да се учат от тях. Напротив, стремят се да ги преодолеят с агресия. Докато съществуват хората и това ще съществува.


Вие самият сте правил филми за Стефан Стамболов, за Фердинанд, за Тодор Живков. Как си избирате периодите и личностите, за които искате да разкажете?

Не ги избирам аз, те ме избират. В определени периоди от живота ми съм сметнал нещо за важно, то ме е увличало. Както и този проект, за който сега говорим - "Второто освобождение". Отначало се отказах от идеята, но след като се запознах с документите, голяма част от които никой никога не е виждал, защото са били затворени в архива на съюзническата контролна комисия и са неизвестни дори за историците, в крайна сметка се увлякох. Филмът ме избра, не аз него. Пази Боже да съм мислел, че ще се стигне до такъв зловещ момент, в който ще се правят паралели между него и случващото се в Украйна.

Докато работите по документален филм, мислите ли как историята ще бъде изучавана и помнена чрез него? Как гледате на отговорността на артиста?

Никой не може да бъде истина от последна инстанция. Още по-малко един филм, книга, художествено произведение. Но съвкупността от много такива е част от една обща платформа, паметник на националното чувство и себеусещане. Всички хора, които работят по тях, допринасят с по едно лещено зърно за осъзнаването ни като народ. Ние сме много млад народ. Въпреки тази 1300-годишна история, ние тепърва си изясняваме кои сме и тепърва имаме да изцеждаме капка по капка чувството за несвобода, което ни владее.

Трябва ли документалистиката, разказването на историята да е "аскетично"? Питам Ви, защото определяте филма и като "аскетичен".

В този филм няма нищо друго освен хроники и документи. Говорят хрониките и документите, а чувствата и тълкуванията са оставени на публиката. Доколкото виждам, филмът върви при пълни салони и публиката не е безразлична. Това е задачата на изкуството - ние не сме политици, а се занимаваме с това да разказваме истории, да събуждаме чувства и ако може някаква мисъл в публиката.

Колко време е нужно, за да се избистри историческата истина?

В рамките на един живот, човек тъкмо започва да си изяснява кой е и какво се случва, когато на негово място идват други.

Новините на Програма „Хоризонт“ - вече и в Instagram. Акцентите от деня са в нашата Фейсбук страница. За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към групите за новини – БНР Новини, БНР Култура, БНР Спорт, БНР Здраве, БНР Бизнес и финанси.
ВИЖТЕ ОЩЕ
Дортмундски балет

Гастрол на Дортмундския балет в Израел

След няколко отлагания заради пандемията, най-накрая дочакахме Дортмундският балет да гастролира на сцената на Телавивската опера. Сам по себе си този балет е едно от чудесата на съвременния свят на танца. Само за около 15 години една невзрачна провинциална трупа, без специален бюджет и без кой знае какви солисти, се издигна до една от..

публикувано на 04.07.22 в 19:43
Ла Скала - Милано

Премиера на „Риголето“ в Миланската Скала

Операта на Джузепе Верди „Риголето” се завърна на сцената на Миланската Скала в нова продукция. 28 г. след спектакъла на Жилбер Дефло, очакванията на публиката бяха огромни, а музикалният състав – звезден. Режисурата беше дело на Марио Мартоне, който отбеляза и своята 7-ма продукция за Ла Скала. „Считам за изключително важно да се възвърне..

публикувано на 04.07.22 в 19:06
Пристанището на Яфо

Отзвук от Фестивала в Яфо

В много от театрите има драматург, а в музикалните – и музиковед, но по време на един от най-провокативните и интересни израелски фестивали – този в Яфо, стана ясно, че е добре да има и психолог или психотерапевт. Най-невероятното, което тази година предложиха на зрителите, беше театър без актьори. Знае се, че театър без публика е просто репетиция,..

публикувано на 04.07.22 в 14:55

"Каста дива" – едно предаване, което прави живота по-хубав

В предаването за музикално-сценични изкуства „Каста дива“на 3 юли 2022 г.: 20.05-21.00 ч.: - Премиера на "Риголето" в Миланската Скала - репортаж на Силвия Проданова - Културен туризъм: С колегата журналист, член на екипа на УНИЦЕФ и опероман Ивайло Спасов разговаряме за пътуването му до Виена с посещение на премиерата на „Орфей“ във..

обновено на 04.07.22 в 12:26

В "Къщата на София" се провежда арт терапия за деца и родители от Украйна

В "Къщата на София" се провежда арт терапия за деца и родители, избягали от Украйна. " Всеки четвъртък и петък в къщата на София се провежда арт терапия за деца от Украйна и техните майки ", каза за БНР Ралица Филипова, преподавател в Нов български университет. Сред пристигналите у нас е художникът Андрей Палвал. Андрей Палвал, който разказва..

публикувано на 04.07.22 в 12:23
Николай Урумов

"Службогонци" с премиера в Ловеч

Драматичният театър в Ловеч тази вечер от 19.00 ч. ще представи премиерата на постановката "Службогонци" по Иван Вазов. Режисьор на спектакъла е Николай Урумов, който играе и една от ролите в пиесата. Художник и сценограф е Кирил Наумов, а музиката е на Иван Стоянов. След двете премиерни представления в Ловеч тази вечер и на..

публикувано на 04.07.22 в 12:17

Художникът Хинко Хинков започнал да се занимава с рисуване на 16 години

В Плевен художникът Хинко Хинков празнува своята 70-годишнина с изложба в галерия "Арт център". Той работи в областта на пейзажа с малки изключения. Художникът Хинко Хинков празнува своята 70-годишнина с изложба " В началото се занимах с портрети и натюрморти, но доста бързо разбрах, че не ми е там силата и затова започнах да се занимавам с..

публикувано на 03.07.22 в 16:25