Янка Николова от Съюза на глухите в Кърджали: Обществото говори красиво, но дела няма

Тихо, без гръмка музика и луди танци. Така членовете на Съюза на глухите в Кърджали празнуваха и отбелязаха 84 години от създаването на своята организация, една от най-дълголетните организации на хора с увреждания в България. Тя възниква на 12 юли 1934 година с амбицията да обедини всички лишени от слух и да брани правата им. В национален мащаб в съюза членуват над 6500 хора с увреден слух. В Източните Родопи има две техни териториални организации - в Кърджали и Момчилград, разказа за Радио Кърджали Янка Николова, секретар на териториалната организация в Кърджали.

-  Празник ли е 12 юли, г-жо Николова?

-  Празник е, разбира се, и то много хубав празник и много се радвам за глухите хора, защото те също го чувстват така. Този ден се е отбелязвал винаги от нас.

-  Казвате глухите хора. Как е по-правилно да бъдат наречени? В последно време в обществото ни се появиха определения като нечуващи, хора с увреден слух, явно с някакво леко усещане за притеснение.

-  Съюз на глухите в България е нашата организация. Не е правилно да се наричат глухонеми. Нашата организация в Кърджали е от 1964 година. Първото клубче е било на улица „Георги Кондолов“. Сега сме в комплекс „Младост“. Клубът ни е много хубав, даден ни е безвъзмездно от Община Кърджали.

-  Вие сте териториално поделение…

-  Ние сме териториална организация на глухите в Кърджали. Нашето ръководство – районната ни организация, е в Хасково.

-  Колко хора членуват в Кърджали?

-  В Кърджали имаме около 35-36 членове. Всяка година имаме по един, двама записали се и по един, двама отпаднали заради неплащане на членски внос или някаква друга причина. В Момчилград също има териториална организация, там членовете са около 40-50 души. Но като цяло организацията ни – и нашата, и в общ план, застаряват.

-  Искате да кажете, че няма млади хора?

-  Няма, да. Не идват млади хора. Може би най-младите са около 40-годишни. Не знам, причината е сигурно, че предпочитат да ходят по кафенетата и на други места, но в клуба идват по-рядко млади хора.

-  Или не искат да се обвързват в организации.

-  Може би и това. Сега ходят в масови училища, не в специализираните, които съществуваха в Пловдив и София. Свикват по-отрано с реалната среда, адаптират се по-лесно.

-  Масовите училища добра тенденция ли са? Остава ли нуждата от Съюза като организация?

-  Мисля, че глухите хора винаги имат нужда от Съюза, защото винаги идва момент, в който се нуждаят от специализирана помощ, която само ние можем да дадем. Имах случай преди няколко години. Младо момче, дойде с майката, стана член, за да може да ползва финансовите средства по чл. 51, които се дават еднократно по 50 лева на година за преводачески услуги на жестомимичен език, когато нечуващият посещава някоя обществена или държавна организация. Момчето тогава още учеше, попълва документите една-две години, взимаше си средствата и оттогава не е дошъл. Вече две, три години не е плащал членски внос и той така отпада от организацията ни. Но от съюза има нужда. На много места изискват документ от нечуващия, че е член на съюза. Такъв документ е задължителен, ако един глух човек иска да стена шофьор, например. И тогава идват при нас.

-  Само в такива случаи ли ви търсят?

-  В повечето случаи, да. Но това е и нашето призвание. Да им помагаме, когато имат нужда, за каквото имат нужда и по всякакъв начин. Винаги съм го правила и така ще бъде и в бъдеще.

-  Труден или лесен е животът на глухите хора?

-  По-скоро им е трудно. Трудно им е да намерят работа, да се задържат. Аз съм ходила да водя хора от организацията по интервюта. Казват, да, добре, ще ви се обадим, но не се обаждат… И самите нечуващи са хора, които по-различно приемат заобикалящия ги свят. Мислят си, че обществото не ги приема, както трябва, не ги разбира, не им обръща достатъчно внимание и се дразнят от това нещо. Искат специално внимание.

-  Можем ли да класифицираме основните им проблеми?

-  Единият е образованието. Много от тях не са образовани. Мисля, че и общуването, социалните контакти са много важни. Има някои, които са толкова уединени, че нямат контакт с другите. Тези, които са учили, завършили са нещо, те излизат, идват в клубчето, включват се в живота на обществото и в съюзния живот. Ние всеки четвъртък се събираме, аз отварям клуба всеки четвъртък. И като дойдат все нещо ново ще научат, ще прочетат вестник, ще поговорят и разнообразят. В същото време имам и хора, които са се изолирали, идват от събрание на събрание, да си платят членския внос и дотам.

-  От кого зависи тази интеграция? Само от тях ли?

-  Определено е взаимен процес на цялото общество.

-  А обществото как приема глухите хора? Наистина ли стана по-толерантно?

-  Как да ви кажа… Научихме се да говорим красиво. Аз обаче предпочитам делата, да видя реално какво се прави, а не какво се говори.

-  Успявате ли да ги нахъсате да живеят пълноценно, въпреки че нямат работа, изолират се?

-  Опитвам се, колкото мога. Тъжно е, защото понякога той просто не те слуша, вглъбен в собствените си страхове и мисли.

-  А какво трябва да се промени и откъде да започне то?

-  Промяната първо трябва да започне вътре във всеки човек и чуващ, и нечуващ. Да опитваме да се образоваме всеки ден. Това е пътя. Глухите хора също имат самочувствие. И така трябва да бъде. Защото това са едни съвсем нормални хора като всички нас, просто не чуват. Ние какво, като чуваме, та понякога какво чуваме?...

-  Подготвя се изцяло нов закон за всички хора с увреждания. Какви са очакванията ви?

-  Очаквам да е добър и положителен за всички. Да не им режат допълнителните средства, които и без това не са много. Да си получават добавките. Защото, ако днес има работа за пет месеца, утре може и да не работи. Те взимат едни съвсем минимални инвалидни пенсии в размер на 160-170 лева. Ако работи – добре, ще вземе минимална заплата, ще си покрие месеца. Но ако не работи, трябва да разчита само на инвалидната пенсия, а мисля, че това е невъзможно за днешните условия на живот.

Участвахме на големия митинг пролетта, ако има нови протести, пак ще се включим. Важно е да се отстояват правата. И трябва да се обърне внимание на този закон и веднъж завинаги да се направи така, че хората да са доволни. Защото те разчитат на тези пенсии и добавки и ако им я отрежат и нея, остават без нищо.

Казват, имало и мними пенсионери. Ако има, кой им е дал тези пенсии? И защо трябва заради нечии грешки и заради измамници да страдат всички и да се ощетяват и най-онеправданите?...

Но аз се надявам всичко да завърши благополучно и законът да е добър за хората с увреждания. И им желая да са здрави и да бъдат борбени и да отстояват правата си.