70 години Оркестър за народна музика към БНР

"Трудно е да се опишат емоциите от концерт, който те е разтърсил за дни напред. Вторият концерт от юбилейната музикална тетралогия „70 години Оркестър за народна музика към БНР“ бе съпреживян в Първо студио на Българското национално радио на 16.02. с близо двестa късметлии, едва успяли да се снабдят с билети. Аудиторията на програма „Христо Ботев“ също получи „печеливш билет“ да слуша наживо. Директно в ефир се носеше магията на българската музика, а пред очите ни в залата се случваше тайнството. Любопитен „пропуск“ бе надсловът на концерта – в общата програма за юбилейната поредица обявен като „Творците“, в програмната притурка като „Солистите“, за мен лично – „Виртуозите“. И трите отговаряха на истината и все пак поотделно „покриваха“ само част от облика на оркестъра. Реално това бяха поредица от портрети на „творците – виртуозни солисти“ на Оркестъра за народна музика към БНР.

Удивително е да се каже, че дългата час и четиридесет минути програма някак не беше достатъчна, че на публиката се искаше още и още, че след финалните бисове хората си тръгнаха с неохота и току се обръщаха към сцената, но да, случи се. Мисля, че само „дисциплиниращият“ факт, че концертът се излъчва наживо, възпря и диригент, и солисти (и желанията на публиката) да превърнат събитието в многочасов „събор надсвирване“. Защото на сцената бяха едни от най-големите фолклорни инструменталисти на България, обединени в емблемата на нашия обработен фолклор – Оркестъра за народна музика към БНР. Защото всеки един от тях лично показа майсторството и душата си като солист. Защото след всяко изпълнение следваше взрив от аплодисменти и неистово желание да чуем още нещо от поредния виртуоз. Защото всяка минута от този концерт рисуваше пълнокръвен, завладяващ портрет както на оркестъра, така и на всеки „оркестрант“ (слагам думата оркестрант в кавички, защото тя е твърде обезличаваща тези великолепни инструменталисти). Защото за пореден път те заявиха, че неслучайно ги наричат „оркестър от солисти“. Защото освен блясък имаше топлина, закачка, усмивка, настроение и музика, музика, музика... И един раздаващ се виртуоз на диригентската палка в лицето на Димитър Христов, който „командваше парада“ ту с пределна категоричност, ту с максимална деликатност, ту измъквайки на показ всеки остатък от емоции в оркестъра, ту туширайки прекалената музикантска превъзбуда.

Предполагам, че е изключително трудно да се подготви подобна програма. И тук не става дума за изсвирването на произведенията, защото отдавна този оркестър е доказал, че може да изсвири всичко. Става дума за подбора на творбите и цялостната концепция за концерта – дело на диригента Димитър Христов и на музикалния продуцент Кристиян Неделчев. Беше показан пълният потенциал на оркестъра – като можене, като мисъл, като традиция. Освен реверанса към „големите“ Коста Колев („Ситната“), Атанас Вълчев („Гайдарско хоро“), Димитър Трифонов („Шопски игри“), Георги Андреев („Фолклорни вариации“), в програмата бяха вплетени и произведения на композиторите от самия оркестър – гъдуларите Росен Генков („Шопско настроение“), Пейо Пеев („Разлъка“, „Сюита за две гъдулки), Николай Петров („Градоманско хоро“), тамбуриста Петър Миланов („Китка македонска“), гайдаря Петьо Костадинов („Мераклийски мелодии“), кавалджията Костадин Генчев („Бавна мелодия и тракийска ръченица“), диригента Димитър Христов („На чаршията“).

Не бе пропуснато и умението им да създават заедно творби, облъхнати от удоволствието от съвместното музициране и инвенцията на истински народни музиканти – явление, на каквото имахме удоволствието да се насладим в „Стари мелодии“ и изумителните Недялко Недялков, Мартин Владимиров и Петър Миланов, в топлия звук на китара и гъдулка в „Да бъда или да не бъда“ на вглъбените Христина Белева и Петър Миланов, в „Далечни спомени“ на уникалните Бисер Соколов и Костадин Генчев. И разбира се – умението им да аранжират по най-прекрасния начин именно за този оркестър, каквито бяха аранжиментите на Костадин Генчев и Димитър Христов, подпомагащи оркестровите реализации на „чуждите“ творби.

Замисълът за програмата е изключителна заслуга на диригента Димитър Христов. Освен като композитор, всекиму бе дадена възможността да се заяви като солист – от младите нови попълнения Мартин Владимиров и Симеон Илиев до доайените на оркестъра в лицето на Росен Генков и Костадин Генчев. Бе помислено дори за „минута под прожекторите“ към виртуозния перкусионист на оркестъра Иван Цонков. Музикалната закачка с „Полетът на бръмбъра“ на Римски-Корсаков „взриви“ залата с ксилофонното престисимо и невъзможността погледът да проследи „полета“ на палките. Всъщност публиката се „взривяваше“ след всяко изпълнение – дали от усмихнатия звън на Милановата тамбура, дали от виртуозитета на Генков, Димов, Генчев, Соколов, дали от алтовия плътен звук на Христинината гъдулка или от пеещия кавал на Недялко, дали от невероятното говорещо пианисимо на Костадиновата гайда... Имаше музика, звън, блясък, топлина... и искрено удоволствие от музицирането, искрено удоволствие от българското.

Не бе пропусната и търсената съзнателно репертоарна приемственост – от „класиката“ в творбите на Коста Колев, Атанас Вълчев, Христофор Раданов – до премиерната пиеса „На чаршията“ на Димитър Христов. За тази композиция тепърва ще се говори – блясък, звукоизобразително „говорещи“ моменти, палитра от настроения и тембри, хубава, завладяваща музика. Музика, искаща бисиране. Музика, предизвикваща публиката към усмивка, към инстинктивни реакции. Изобщо целият концерт бе наслада за сетивата и ако има нещо, за което да съжалявам, това е, че залата не побра всички желаещи да се насладят наживо.

Градацията на програмата също е заслуга на Димитър Христов. Да подбереш и подредиш по определен начин произведения, които да обхванат цялата палитра от изпълнителски и композиционни възможности на състава си, произведения, които да разкрият най-доброто у всеки солист, да не позволиш достигнатият емоционален предел да „спадне“ дори за секунда, да обединиш тези виртуози в „кадифен юмрук“ – галещо разбиващ и ударно докостващ най-фините вибрации на емоционалността на аудиторията – това може да е достижение единствено на музикалната и човешка зрелост на един великолепен диригент, изпълнител и композитор, какъвто е Димитър Христов. Макар и втори в поредицата, реално тази изява беше истинският Юбилеен концерт на Оркестъра за народна музика към БНР. Защото това е този оркестър – неразделима сплав от талант, невероятни инструментални възможности, брилянтни идеи и преклонение пред българската народна музика."