Виктория Бешлийска връща към нов живот стари думи

Авторката на блога Words do worlds подготвя първата си авторска книга

Интервю на Лозина Владимирова с Виктория Бешлийска в предаването „Нощен Хоризонт“

Над мен са звездите, едри като круши.
Пресягам се към една.
Сокът ѝ се стича по небето – черно като волска кожа, и пада на дъното му.
След малко оттам започва да изнича бяла светлина.

Има едно място в интернет, което събира стари думи и създава нови светове. 

Диалектни или рядко използвани думи в езика ни са се разположили удобно в блога на Виктория Бешлийска Words Do Worlds („Думите създават светове”). И много истории от думи, преживявания и впечатления. 

„Ако трябва да събера това значение в една-единствена дума, би било трудно. Трябва да е неологизъм, нещо като „словомиротворявам”, казва Виктория. 

Понякога хората намират думите, а друг път думите намират хората“. Така се ражда инициативата „Обичам българските думи“ и в блога във фейсбук вече има публикувани близо 300 диалектни, поетични и архаични думи, които са или са били част от българския език. Много от тях са заемки от езиците, с които нашият се е преливал по географски и по исторически причини.

Виктория Бешлийска е завършила българска филология. Професионално се занимава с маркетинг и с реклама. Любимите ѝ занимания са да пътува и да пише. Успешно ги съчетава в блога си. В година на усилено пътуване към себе си, днес тя работи по първата си книга. Пулсът ѝ е 240 думи в минута

Разбрах буквално, че думите създават светове. Чрез един разказ на Георги Господинов - „Божури и незабравки“. Този разказ ме намери и с него започна лична моя история. Когато през 2018 година започнах да търся по-силна връзка със себе си, направих блога си и името дойде само“, сподели Виктория в предаването „Нощен Хоризонт“.

За нея думите са ресурс, който всеки един от нас притежава и всеки от нас може да развива:  

„Думите са и ресурсът, чрез който се свързваме с хората. Точно в това е силата им“. 

Последователите на блога са „хора, които имат огромно отношение към нашия език“

„Това са хора, които обичат да си спомнят и да разказват. Обичат България и малките села, топлината, уюта. Изпитват неистова нужда да ги усещат и да си спомнят за тях. Това са хора, които като малки са слушали много приказки и предания, а сега с отделни думи си ги спомнят. И те са толкова дълбоко скътани в тях, че нямат търпение да излязат и да ги споделят... С тяхната подкрепа намирам смисъл да продължавам да правя блога“, признава още Виктория. 


Първите спомени на Виктория от срещата с думите се пазят в детството

„С песните, които баба ми пееше. И с приказките, които дядо ми разказваше вечер в тъмното. Разказваше ми една приказка за китчето Ха. Спомням си мощното въздействие на думите от историята за това китче, което живее в огромния син океан. Тъмнината изчезваше и пред мен беше синьото небе и огромното синьо море. Тогава, когато съм била на 3-4 години, усетих това въздействие на думите. И оттогава си вървим ръка за ръка с една тетрадка и химикалка между нас“.

Всяка дума в блога е съкровище, но има една, която Виктория отличава като истинска находка

„Арáне. В Бургаския край е обръщение към малко дете. Означава миличък или миличка. Назад в етимологията думата означава нещо като злато или слънце“.

За Виктория близка до душата е всяка дума, която създава хубаво чувство и се свързва с приятна история

А силната дума е всяка, която те уцелва в определен момент:  

„За всеки е различна дума, зависи кога и как ще го намери. Зимата имах период на сериозно униние. Една сутрин нямах желание за нищо, но получих дума от една жена – „ширинé“, стара дума за небе. В момент, в който си мислиш, че си много на дъното, прочиташ една дума и тя ти създава асоциативност с нещо много синьо и много високо. Това може да те изтласка нагоре, тази представа, дошла от думата, това чувство“. 


Дума, която отваря врата? 

„Различни са вратите. Различен е звукът, който издават, когато потропваме на тях, когато ги отваряме и затваряме. Когато думите са поднесени с усмивка, която идва отвътре, тогава би трябвало да отварят врати“. 

Дума, която затваря врата? 

Дума, с която мислим, че можем да отворим врата, каквато е „обичам те“, всъщност може да затвори врата. Когато кажем на някого „обичам те“, ние му казваме това, което можем да правим. Има врати, които не могат да понесат тази дума, защото в нея влагаме цялата си сила и те не могат да ни направят това място там. И се затварят. Много е тъжно, но е факт и се случва“.

Според Виктория всяка дума, която носи усещане за хоризонт, за път, за възможност, може да извади човек от „бездната“

Кога някой може да се изкачи по „лествицата“? 

„Първото условие да се изкачим на първото стъпало е, когато сме достигнали максимума по хоризонтала. Единственият вариант, по който човек може да върви нагоре по вертикала, е, когато разширява хоризонта... Качването по лествицата не трябва да бъде самоцелно. Първо, трябва да мислим за хоризонт, за нещата около нас, а след това за тези над нас“. 

Какво те „возвисява“? 

Тишината и светлината. Това са единствените неща от физичния свят, които много лесно можем да трансформираме в неща от вътрешния. Сплавта между тях помага да се обърне човек навътре и да стигна по-нагоре“. 

„Виделината“? 

„Това е най-големият подарък, който трябва да си правим всеки ден. Хубаво е да я виждаме. В тази точка на деня са всички надежди. Ако виждаме виделината, никога няма да останем на тъмно". 


Дума за годината? 

Преломна. 

„Най-трудната и най-вълнуваща година, лично за мен. И заради това, което се случва, заради тази уязвимост, която светът показа в последните няколко месеца. За всеки от нас годината е преломна. Ние си доказахме колко зависими сме едни от други, дори когато не се познаваме. В същото време си показахме при тази зависимост колко далече трябва да стоим един от друг. В тези моменти как трябва да се завърнем към себе си и дали можем да го направим“. 

В блога си Words Do Worlds Виктория описва и много истории, свързани с пътуванията ѝ у нас и в чужбина. Погледнати през нейния обектив и разказани с нейните думи: 

„Събирам крачка по крачка далечни и близки селца из България, притихнали къщи и заключени врати, светнали прозорци и глъчни дворове, улици със и без хора. Българското село е цветно, скромно, достолепно, изоставено и намерено. Мястото, откъдето е кипнала кръвта ни и е изпъплила по вените на широките пътища“. 

Пътуването за нея е себеизразяване и себепостигане:  

„Нищо не прави от човека това, което е, така, както пътят го прави. В пътя изпитваме собствените си граници и собствените си възможности“

Интервюто с Виктория Бешлийска можете да чуете в звуковия файл. 







Още от Нощен хоризонт