Холокоста е велик урок по история, който трябва да помним

Доц. д-р Софи Пинкас

На 27 януари съветските войски освобождават лагера Аушвиц. През 2005 година, по време на 60-та годишнина от освобождението на лагера, Общото събрание на ООН обявява 27 януари за Международен ден в памет на жертвите от Холокоста.

Видинските евреи- 624 семейства, е трябвало да бъдат качени в конските вагони и отведени в лагерите на 29 май 1943 година, спомня си доцент Софи Пинкас, родена и израснала във Видин. Спасени са с общите усилия на църквата, депутати и интелектуалци, неразрешили да бъдат изпратени в лагерите на смъртта. Софи Пинкас влиза в редиците на съпротивителното движение през 1941 година, когато е 18-годишна, а като доброволец в армията помага за освобождаването на град Кула.

"От 1941 година почнахме да участваме в съпротивителната борба... Участвахме във всички възможности за събиране на пари, оръжие, дрехи, храни за другарите от партизанския отряд "Георги Бенковски"... Ние бяхме жертви на един Закон за защита на нацията, съкратено ЗЗН. Този закон отнемаше всички граждански права на евреите - нямахме права да учим, нямахме права да работим, нямахме права да излизаме извън кварталите си. За което се следеше и от полиция, и от членовете на легионери. Имахме къщи с големи дворове и врати между дворовете и ние просто се събирахме от врата на врата, от двор на двор и така успявахме да участваме във всичките мероприятия, които нашите младежи организирахме. Още повече се засили нашето съпротивително движение, когато пристигнаха във Видин хиляди евреи, изселени от София. Това бяха 20 хиляди души", разказва Софи Пинкас.

Във всяка еврейска къща във Видин тогава били приютени по две- три семейства от изселените от София евреи. Помагали им хората от селата, продавали, а понякога и подарявали яйца, мляко, сирене. Обществена кухня в двора на еврейското училище осигурявала храна за хората от столицата. Евреите имали право само два часа преди обяд да излизат от домовете си. "Това беше много тежка забрана, много зле се чувствах", спомня си Софи Пинкас.

Нямали право да слушат радио, защото апаратите били запечатани. Разрешено било само радио София, но все пак намират начин да следят събитията от фронта:

"Намери се начин да се отворят тези маркировки и успявахме да слушаме и други станции. По този начин следяхме до известна степен събитията на войната... Когато вече на 9 септември 1944 година успяхме да се освободим, втори- трети ден успяхме да отпразнуваме свободата, обаче германска част влиза в град Кула, превзема отново град Кула, почват се отново грабежи на складове, затваряне на хора, малтретиране на хора и тогава повикът да помогнем да освободим Кула беше много силно и емоционално въздействие и ние се записахме доброволци, за да отидем на фронта и да помогнем за освобождаването на Кула. И аз участвах в освобождаването на Кула."

Майката на Софи Пинкас живеела в Скопие със семейството си и видинските роднини им гостували през ваканцията.

"Ние научаваме, че евреите са били в тези лагери отведени и нямаме никаква информация. С много голям труд успяхме да се информираме, че евреите от Македония, Тракия и Битоля са отведени в лагерите на смъртта, в Треблинка през 1943 година и там загиват всички без нито един да успее да се върне. Моите баба, дядо, четирима вуйчовци с техните семейства, които са живеели в Скопие са загинали в Треблинка през 1943 година. За нас това беше ужасна новина", връща се в спомените си за съдбата на своите близки Софи Пинкас.

Софи Пинкас отрива архивни документи, в които е описано кога е трябвало да бъдат отведени в лагерите видинските евреи - 624 семейства:

"Открихме списъци за готовността за извеждането в лагерите на евреите от големите градове. Точно определено на коя дата, в кой конски вагон, кои семейства ще бъдат качени и кога ще бъдат отведени в лагерите. Видинските еврейски семейства трябваше да бъдем качени в конските вагони на 29 май 1943 година - 624 семейства... Но, това не се осъществи, защото част от българския народ и то преди всичко някои депутати от народното събрание, църквата, интелектуалци и други хора с техния хуманизъм, не разрешаваха да ни репатрират в лагерите. Затова ние останахме живи."

Във всяка еврейска къща хората били готови по всяко време да бъдат откарани в лагери:

"Всеки член на семейството имаше ушито нещо като раница, в която имахме дрехи, обувки, бельо. До 10 килограма беше разрешено тогава да носим."

Трябва да помним подвига на загиналите във войната хора, допълни доцент Софи Пинкас:

"Това е един велик урок по история, че се изискват върховни усилия за обуздаването на агресивните сили... Не бива да се забравя, това трябва да се помни."

Софи Пинкас напуска Видин през 1948 година. Последва мъжа си, преместен на работа в София. Завършва медицина 1952 година, дипломира се в Медицинска академия и след това работи като педиатър повече от 40 години. 

Цялото интервю с доц. д-р Софи Пинкас може да чуете в звуковия файл.

Още от Цветовете на деня