„След края на историята“ с доц. Александър Сивилов:

Превратът от 9 юни 1923 и неговите последици

„След края на историята“ с доц. Александър Сивилов в предаването „Политически НЕкоректно“

На 9 юни 1923 г. България осъмва с ново правителство. То идва на власт след военен преврат и с потушаване на юнското въстание на земеделците. За младежите днес това е само една трудна и неразбираема тема в учебника по История и цивилизация, но ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че 9 юни е първата голяма крачка в разделението на нашето общество. Това е първата крачка, от която няма връщане назад.

Ако до 10 ноември събитията бяха категорично определяни като фашистки преврат, то днес все повече любители, но и историци започват да говорят дори за „опит за възстановяване на демокрацията“. Според мен картината е много по-сложна и не търпи етикети. В социалните конфликти страните са много, а не само добрите и лошите, за съжаление най-често резултатът от противопоставянето в обществото е разпад.

Това, на което малко специалисти обръщат внимание е, че 9 юни ни показва първото ясно противопоставяне на обикновени българи и елита на страната. Това е сблъсък между всички, които са изнесли на гърба си загубите от трите последователни войни, от националната катастрофа и тези, които са натрупали пари, вкарали са България в Първата световна война и отново са поискали да управляват.

Основата на събитията е доста преди 1923 г. Трябва да се върнем още във времето на влизането на страната ни в Голямата война. Надеждите за национално обединение на българите са попарени след Междусъюзническата война. Страната ни е съсипана икономически и демографски, но амбициите на политическия елит в крайна сметка надделяват. Възможно е било и да не се стигне до участието ни в бъдещата кланица. Без Дойран, без пробива при Добро поле. В Европа има държави, които остават извън конфликта – всеизвестната Швейцария, но и Испания, която спечелва изключително много от това, че продава стоки и оръжие и на двата воюващи лагера.

У нас тогава само две партии ясно и открито се противопоставят на влизането ни в конфликта – Земеделците начело с Александър Стамболийски и тесните социалисти. Когато войниците се разбунтуват през септември 1918 г., правителството на Александър Малинов изважда от затвора земеделските водачи, за да успокои ситуацията, но неочаквано Райко Даскалов оглавява въстанието. Все пак, управляващите успяват да разбият недоволните войници, като избиват много от тях. Германското командване този път включва в потушаването на революцията войските, които не е изпратило по-рано, за да могат нашите армии да устоят на фронта.

Страната ни излиза от войната в дълбока криза и човекът, който я преодолява, е Александър Стамболийски. На изборите през 1919 г., политическата картина е коренно различна от всичко виждано дотогава. БЗНС печели 110 депутати, а тесните социалисти 47. Такава подкрепа за партиите на обикновените хора до този момент не е имало. Борис III възлага на Стамболийски да направи правителство с част от традиционните политици. Земеделският лидер не само води тежките преговори, но и се нагърбва с възстановяването на политическата система и доверието в нея. Движението му е безспорно с авторитарен характер. Идеите му противопоставят града на селото. Политическата игра определено не е честна, на следващите два вота до преврата от 1923 г., земеделците касират депутатите на комунисти и други опозиционери, за да получат мнозинство, а после променят изборните правила. Така, в началото на 1923 г., те вече са с пълно мнозинство. Създадена е паравоенната Оранжева гвардия. На 17 септември 1922 г., в Търново нейните дружини пребиват делегатите на опозиционната коалиция Конституционен блок. Отношенията с ВМРО се влошават, заради сближаването с Кралството на сърби, хървати и словенци. Православната църква е недоволна от отнемането на част от имотите ѝ. Офицерите виждат заплаха в разрастването на въоръжените групи на БЗНС. Царят се чувства изолиран от политиката, а хайлайфът има пълно право да се страхува за имотите и живота си.

В същото време България започва да се съживява. Частично е преодоляна кризата от репарациите и неуспешните войни. Селото започва да се надига поради помощта, идваща от правителството, а страната ни до началото на 50-те години е с аграрна икономика. Правителството на Стамболийски защитава интересите на масата от обикновените българи, които живеят и работят на село. Проблем е, че се сблъсква и с комунистите, в които вижда сериозна политическа заплаха заради тяхното нарастващо влияние. Това, което подписва смъртната му присъда е идеята да търси отговорност на политиците,виновни за националната катастрофа. Инициативата за провеждане на Държавен съд е подкрепена и от левицата. Това кара елита да задейства всичките си сили срещу земеделската опасност. 

Превратът е осъществен с подкрепата на царя, класическите политици, офицерите, а заловеният Стамболийски е хвърлен на ВМРО, които го убиват зверски в собствената му къща. Историята не свършва тук. Комунистическата партия първоначално не подкрепя въстанието на земеделците през юни, но много от организациите ѝ се включват в него без санкция на ръководството. Терорът на новото правителство на Александър Цанков скоро застига и левите. Решението за въстанието през септември 1923 г. е взето с натиск от Коминтерна, но вече е нужно заради репресиите.

Разделението у нас започва с преврата направен от елита. Елит, който се страхува от справедливост за грешките, които е направил, от националните катастрофи, които е донесъл.

За съжаление, този синдром на разделение на управляващи и управлявани остава при нас и до днес. А държавата - това сме всички ние - остава само да го разберем и да си я върнем. 

Още от Политически НЕкоректно