Лесна работа: „Пълководец в автобуса. Как пред очите ми се роди бъдеще“

Здравейте! Днес се случи нещо вдъхновяващо! Оказах се в един автобус с приятна младежка компания. Спътниците ми толкова шумно и открито споделяха детайли от дневния си житейски ред, че до края на пътуването вече ги чувствах близки: нещо като едночасови роднини, които на семейна вечеря сверяват картата на световните пътища, преди да направят важен избор.

С интерес изслушах имената на работодателите им и сега съм брилянтно осведомена къде работата е повече, а парите са по-малко.

Преди да актуализират знанията ми за деловия свят, младежите ме грабнаха с ударно начало. Единият сподели как през последните шест месеца усърдно гледа анимационен сериал. Беше си направил труда да изчисли по колко минути на ден се намира в нета, пред сериала. Сметките сочеха, че е изкарал 864 часа, гледайки въпросната анимация, което означавало 36 дни неотлъчно пред екран. Без нито секунда прекъсване... После преминаха към публичното обсъждане на работодателите. По всичко личеше, че разговорът върви към тъжен финал, в стил: „Това е положението. Докато нямаме избор, ще се примиряваме с наличностите“...

Тогава единият младеж бодро съобщи: „Стига, момчета, така не може! Вземете се в ръце!“

Беше като пълководец, застанал пред унилата си армия, уверено размахал знамето на победата. Всички утихнаха. Аз затаих дъх. Мисля, че дълбоко в себе си, несъзнателно се бях молила да се стигне точно до това... Да се появи спасение за тези млади хора – търсещи и, може би, малко объркани от хаоса и динамиката на света, който обитаваме... и предложението за спасение да дойде от тях самите. Ясно е, че можеха да изслушат всички отговори, но биха чули един-единствен.

Гледах с възхищение решителния пълководец, който започна така: „Достатъчна е една идея и всичко ще си дойде на мястото! Една идея, разбирате ли?“

В този миг имах чувството, че вечерята ми с едночасовите роднини от информационно-подкрепящо събитие изведнъж прерастна в невероятно тържество. Сякаш тесният и задушаващ хоризонт се разтвори и заваляха възможности. Всичко изглеждаше по-ясно, светло и правилно.

„Една идея!“- каза пълководецът и припомни на момчето с анимациите как мечтаело да има автосервиз. После изброи списък с мечтите на всеки присъстващ и допълни, че анимационните филми са нещо чудесно, но не е нужно приятелите му да пропиляват живота си, взрени в някакъв екран! Каза им още, че не им трябват хиляди нечувани, невиждани и гениални идеи, трябва им онази - единствена, собствената. И те му повярваха.

Разказвам тази история, защото видях как моите спътници слязоха от автобуса по-уверени, с изправени рамене, с излъчване на хора, които знаят отговора!

Щастлива съм за тези млади хора, защото само с няколко думи техният пълководец им припомни мечтите и смисъла, вдигна погледа им и запали искри в него.

Пред очите ми се роди бъдеще! Няма по-вдъхновяващи мигове от тези. Защото, да!, не ни трябват хиляди идеи. Достатъчна е една-единствена - нашата собствена идея. Тази, която с лекота да очертае пътя и да го осветява, когато слънцето се крие зад облаците!

Аз съм Даниела Иванова и ви желая бъдеще и решителност, а за всички млади хора, които сега търсят посоката: сигурна съм, сърцето ще ви я покаже и тя ще е правилна и успешна.

Още от Вкусен следобед