Антония Апостолова за миналото, което се дестилира в нас

Интервю на Константин Мравов с Антония Апостолова

„Вярвам, че литературата е до голяма степен автобиографична. Каквото и да пише човек, той привнася много от себе си.“ Така мисли Антония Апостолова, автор на романа „Нас, които ни няма“ и на сайта „Литературни разговори“.

Най-малкото начинът, по който виждаш света, е твой, независимо колко герои измисляш, допълва тя в предаването „Изотопия“.

„Това е може би най-дълго писаният ми текст някога. Започнах на 23 просто с бележки по това, което става във втората част на романа и се отнася до мен и собственото ми семейство. Книгата излезе на 43. това са точно 20 години, две десетилетия, през които се случиха много неща“, разказва Антония за книгата си „Нас, които ни няма“.

Романът е автобиографичен, тя го определя като класически роман на израстването.

„Може би това е най-личният ми роман и ще остане такъв, независимо какво ще напиша оттук нататък. (...) Прототипите са много. Много от тях са живи.“

Действието се развива в началните години на прехода.

„Използвала съм и бургаски жаргон, и селски жаргон. Не знам дали по нещо може да се разбере, че това е 90-арски роман, че това е бургаски роман. По-скоро гледам на него като на универсален, но също така и като документ, текст, който ще остане някакъв вид документ за онова време, за онова поколение, за този град, който специално в творчеството има особен статут. Там споменавам много от бургаските артисти, поети, чешити дори.“

Романът е за тези, които са били тийнейджъри в средата на 90-те години, смята авторката.

„И си мислех наскоро как би бил приет от днешните тийнейджъри – дали те биха имали същите сетива да го усетят, по начина, по който ние го правехме тогава. Писмата, които присъстват в романа, писмата на Мартин са истински писма до мен. Определено съм ги редактирала, за да се превърнат в литература, във фикция. Истината е, че общувахме по този начин, ние си пишехме писма на ръка, които си разменяхме понякога дори присъствайки в една и съща стая. Нещо, което днес е като абсолютна отживелица. Не знам как в днешната дигитална ера биха го разчели днешните тийнейджъри.“

В романа липсват клишетата от романите за 90-те, казва още Антония Апостолова – мутрите, икономическите затруднения, семейните трагедии, нещата, които преимуществено се помнят от това време. Тя признава, че е искала да запази образа на Бургас от 90-те.

„Бургас на любов, на творчество, на всички тези съмнения и крехкости, които днес се надявам да живеят в 40-годишните пораснали тийнейджъри“.

Защо книгата е озаглавена „Нас, които ни няма“?

„Нас във всеки следващ момент вече ни няма. Вече не сме ние и в същото време всичко, от което сме направени, е това минало, което се дестилира в нас и ни ръководи, и определя бъдещето ни… Няма ни, няма го това поколение, няма го този град.“

Антония Апостолова е автор и на сборника с разкази „Потъване в Мъртво море“. Не вярва да пропише отново поезия, защото я свързва с младостта. Първата й книга всъщност е поетична.

Излезе, когато бях много млада. Това е някакъв вид изхабяване на куршума. Беше постигнала някакъв култов статут в Бургас. След това поезията я изоставих, за да я привнеса в прозата си, в стила си, в езика си.“

В новия роман, който пише, има отново история на спомнянето, любим неин метод на писане.

За сайта „Литературни разговори“ Антония Апостолова отбелязва:

Съзнавам, че това, което правя, е бутиков проект. Хората, които четат книжни ревюта и  обзори, литературни, буквално се познават един друг, не са чак толкова много.“

Цялото интервю слушайте в звуковия файл.


Още от Изотопия