Вековните след четвърт век

За някои от нас „Буена Виста Сосиал Клуб“ и Куба са синоними. За други, като мен – не съвсем. Имал съм късмета да се срещна на живо с това, което е Куба откакто съм на този свят, както и с всички участници в групата, докато бяха на този свят.

„Буена Виста Сосиал Клуб“ едва ли щеше да съществува, ако Куба не беше под кастристки режим. Конкретната формална причина за събирането им е отказ на входни визи за малийските музиканти, които според първоначалните планове на Рай Куудър и Ник Голд е трябвало да свирят с кубински колеги „музики от корените“. Липсата на африканци променя първоначалния замисъл и бъдещата суперформация е събрана буквално от улицата, от уста на ухо. Десетина години по-късно Елиадес се събира с малийците в проекта „Афрокубизъм“, за който сме си говорили.

Другата причина е по-съществена. Още в първата си декада на съществуване, „брадатите“ решават, че сон, музиката свирена в социалните клубове (за разлика от „другите“), не е толкова важна за „революцията“, колкото салсата (изродена в наши дни в регетон-чалга) и т.н. „нуева трова“, противопоставяща иначе превъзходни за времето си млади артисти (Пабло Миланес, Силвио Родригес) на „старата“ трова от Сантяго де Куба например.

Така съдбата на Компай, Рубен, Качаито, Ибраим и почти всички без Елиадес и Омара е предрешена. Социалните клубове са затворени, някои се прехранват като ваксаджии (Ибраим), други страдат от настъпващия артрит (Рубен). Само Омара има късмет да е в съседно студио в момента, когато Рай Куудър с продуцента Ник Голд записват с някои от музикантите в държавната компания ЕГРЕМ. Тя чува от вратата какво се случва, влиза и изпява от раз знаковата „Двайсет години“, като по този начин се присъединява към другите.

Останалите музиканти се познават, но никога не са били събирани накуп. И ето ги, без собствено озвучаване, с панорамни микрофони, в повечето случаи само с един дубъл, записват това, което на значимата им възраст ще надмине и най-смелите им мечти и най-големи постижения в по-младите им години. Две години по-късно, режисьорът Вим Вендерс документира концерта им в „Карнеги хол“ и така се утвърждава легендата „Буена Виста“.

Сега, 25 години по-късно, компанията на Ник Голд изважда на бял свят  малкото алтернативни записи, слага един нов микс от мониторите на хитовата „Чан Чан“ и добавя атмосфера от студиото, най-вече коментарите на Компай, както и няколко неиздадени тогава парчета.

Ще се запитате дали подобно начинание има друга, освен маркетингова стойност. Отговорът не може да бъде еднозначен. Най-малкото според начина, по който слушате. На боксове, „Чан Чан“ дава превес на инструментите (затова е микс от мониторите, които слушат артистите по време на записа), докато на слушалки балансът изглежда идеален и почти неразличим от оригинала, с който сме свикнали.

Тук вече е скобата, която отварям като техен свидетел в първия сезон, когато се бяха разделили – Компай с неговата група и останалите от бандата, от друга. В неговия спектакъл, синът му играеше „главната“ поддържаща роля, в другия, „оригиналния“, Рубен бе внасян и изнасян на инвалидна количка да открива и закрива, като останалите се съобразяваха само с неговия ритъм.

Алтернативните записи в сегашното издание са колкото обогатяващи (дескаргата в „Кандела“), толкова и трогателни (гласът на Ибраим в трио-версията на „Горделивката“). За неиздаваните, също качеството варира според парчетата – от безупречно („Висента“, „Клептоманката“), през изцяло документално („Две гардении“, „Поздрави, Компай“) до несериозно-майтапчийско („Репетиция“, „Дескарга Рубен“).

Първият диск е ремастеризирано копие на познатия ни от четвърт век, в който технологиите и дават, но и взимат. Затова в „Слънчев джаз+“ ще се придържаме към плюсовете на джаза и слънчевата страна на проекта. Петък, след последните вечерни новини по Радио София и събота след първите сутрешни. Нощта е млада, както вечно млади си остават „кръстниците“ ни от „Буена Виста Сосиал Клуб“.


Още от Слънчев джаз плюс