Вера и нейната почти истинска история

Вера, с прякор Су

Сега ще ви разкажа една история, която буквално ще ви разтърси! Главната ни героиня се казва Вера. Тя е на 32 години. Родена е в Турция. След като е изоставена от родителите си, още в най-крехка възраст й се налага сама да се бори с бурите в морето на живота. За щастие намира пристан в Панама, където бива приютена от бедно, но грижовно семейство. 

Новите й родители трудно произнасяли чуждоземната й фамилия, за това галено я наричали Су. 

Вера е дребна, но борбена. Трябвало от малка да помага в изхранването на семейството. То се занимава основно с доставки на всякакви карбамити, карбамути, карбити и тем подобни до различни краища на света. 

Верчето редовно снабдявала производителите на вино от Прованса с торове за лозята им. Фермерите от Албиона разчитали на нея за подхранването на ягодите. За брането пък разчитали на някакви бедняци от Източна Европа, готови на всичко за няколко лири /но това е друга история/.

Вера редовно пътувала и до България за да снабдява с качествената си урея местните крупни арендатори. Злите езици говорят, че Вера пренасяла и други субстанции, но това са долни инсинулации, които имат за цел да очернят доброто име на семейството й. 

Та, точно едно пътуване до страната ни завинаги променило живота на нашата Вера. Нищо чудно, ако се окаже, че това е било последното й пътуване.

Тя прекосила уверено бурното Черно море. Вече наближавала брега, когато страшно и се доспало. Събудила се върху скалите. Така и не разбрала как се е озовала там. Опитала да си спомни, но главата й още тежала от водката, която изпила предната вечер в едно украинско пристанище.

Раните й били сериозни, но тя не им обръщала внимание. За нея било важно, че ценния й товар е сух.

"Всичко е Ок. Сигурно скоро ще ме намерят и ще ми помогнат", казала си Вера. 

Дните обаче минавали. От време на време някакви весели хора се появявали на ръба на скалата. Правили си селфи с корабокрушенката и си тръгвали. Помощ не идвала. 

Така изминала почти една седмица. Раните на Вера се отворили още повече, товарът в торбите започнал да се намокря, а тя все така лежала върху скалите. 

Тъкмо започнала да се отчайва и забелязала светлина, която се приближавала, но не от брега а откъм морето. След час Вера била обградена от загрижени спасители.

"Дали ги е грижа за мен или само за товара ми", питала се тя, но все пак се радвала, че някой най-накрая ще й помогне. 

Спасителите обаче, вместо да превържат раните й, нервно се почесвали по челата, съветвали се, мъдрували и решили първо да приберат уреята, а за Вера щели да мислят по-късно.

"Знаех си... ", въздъхнала клетницата." Обзалагам се, ще вземат всичко и ще ме зареждат". 

Познала, но не съвсем. Спасителите наистина опитали да приберат торбите, но скъсали едната от тях и част от товара се изсипал в морето. За нещастие някакви нахалници заснели тоя фарс... 

И се започнали едни критики, едни коментари, едни пиперливи шеги... Въобще настанал вой до небето. 

Вера се превърнала в истинска сензация. Рисували я в карикатури, снимали я, пишели стихове за нея, разказвали всякакви невероятни истории. И така няколко дни...

Междувременно морето се развълнувано, вълните все повече заливали Вера. Уплашени от гневното море и от още по-гневните коментари, спасителите се спасили от спасяването и тя повече не ги видяла. 

 Преди да си тръгнат обаче те й обещали да се върнат през април. 

Вера ги изглеждала изпод вежди и, докато се борила с поредната вълна си помислила: "Да бе, сигурно! На 1 април! Оф, как можах да се озова точно на българския бряг?! "



Още от БНР уеб