Какви са поуките от инцидента с "Вера Су"

Репортаж на Мая Щърбанова в предаването ''Нещо повече''

Точно един месец се навършва днес, откакто турският кораб "Вера Су", натоварен с над 3000 тона азотен тор, заседна в морето край местността „Яйлата“. Измина месец, в който корабособственикът не предприе никакви действия по спасяването на собствеността си и в който България също не успя да се справи с критичната ситуация в морето. Какво все пак се случи, има ли вече яснота как се е стигнало до инцидента и какви са поуките, които трябва да си извадим като морска държава?

Докато страните от Западна Европа бавно и постепенно се връщат към стария начин на живот, познат им от преди пандемията, в България ситуацията става все по-интересна. Интересна всъщност е тя за циничните оптимисти и вероятно почти безнадеждна за крайните песимисти. Не ни е достатъчна цялата драматична картина около разпространението на Covid-19 ами и в разгара на четвъртата вълна ни сполетя и един заседнал кораб и то малко преди поредните избори за последната една година в страната. И ако трябва да обобщим в едно изречение защо този инцидент се превърна в препъни камъче за България, то би звучало така – заради един заспал на вахта втори помощник-капитан и заради една дълбоко приспана в летаргичен сън държава в продължение на десетилетия.

Снимка: БГНЕС

Първите дни от засядането на кораба край „Яйлата“ бяха като опознавателен лагер, в който децата научават имената на своите учителки и свикват с новите си другарчета по стая. Опипваше се бавно, постепенно и с надеждата, че някак си отговорността по изтеглянето на кораба няма да се окаже в ръцете на България. Е да, но все пак ни се наложи да го направим. И така се стигна до първата акция по претоварването на кораба, която целеше той да бъде олекотен и впоследствие да бъде извлечен от скалите. Всички помним какво се случи по време на тази акция – една заседнала и с часове спасявана баржа, една развалена машина за пакетиране на товара, един почти успял да заседне кран и разбира се, една напълно неподходяща кофа, от която се оказа, че товарът се изсипва в морето. И всички бяха безкрайно учудени – все едно да искаш да пренесеш пясък в сито и да те изненада неуспешното ти начинание. Тогава и дойдоха първите признания за пълната неподготвеност на държавата ни, изказани в прав текст от тогавашния и вече освободен от поста изпълнителен директор на „Морска администрация“ Живко Петров:

„Ние нямаме технически средства в момента, с които да извършим това облекчаване. Кранът е много голям, плаващият, България с това разполага. Много е голям, вятърът го духа и го сваля върху скалите. България не разполага с някакви по-специални технически средства, за да разтовари…С каквото разполагаме, това сме използвали“.

Впоследствие Живко Петров беше освободен от длъжността си и на негово място застана капитан Венцислав Иванов. Бурното море пък все пак накара екипажа да пожелае да бъде евакуиран. Седем от тях бяха настанени в общинския хотел в Каварна, после разпитани от Окръжната прокуратура в Добрич, след това в разследването се включи и Националната следствена служба, а капитанът и вторият помощник-капитан си останаха за постоянно в ареста, обвинени в престъпление, за което законът предвижда от 5 до 15 години лишаване от свобода.

Междувременно отвсякъде еколози, химици, океанолози и природозащитници обясняваха в дружен хор, че азотният тор е опасен за околната среда и за морската екосистема, защото ще доведе до цъфтеж на фитопланктона, което ще намали количествата на кислород във водата, ще предизвика съхнене на хрилете на рибите и съответно до тяхната смърт, ще доведе и до натрупване на нитрати в морските обитатели. Разбира се, някои по-крайни в мнението си специалисти по темата говореха за екокатастрофа, за срив в туризма, за умиране за дълъг период от време на риболова в района. И в този момент в местността „Яйлата“ дойдоха министърът на транспорта Христо Алексиев, който обяви, че азотният тор не се класифицира като опасен товар и министърът на околната среда и водите Асен Личев, който пък заяви, че нито ще цъфне планктона, нито ще умрат риби.

Ако всяка дума, изречена във връзка с кораба от ангажираните в спасяването му, го преместваше с по 1 см, сигурно той вече щеше да е пристигнал на пристанището във Варна. За сметка на това той и днес си е до „Яйлата“ и дори и да бъде успешно претоварен, съдбата му не е ясна.

На същата дата, но през септември месец, в морето изчезна един 48-годишен мъж от Добрич, влязъл с риболовен каяк и не излязъл повече от водата жив. Като по ирония на съдбата вероятно двете събития – изчезването на рибаря и засядането на кораба „Вера Су“, се случиха в един и същи ден. Какво друго ако не точно два подобни инцидента идват да ни покажат и то съвсем ясно, че държавата ни не е готова да спасява нито кораби, нито хора.

Още от Нещо повече
Подкасти от БНР