Великите европейци - Чеслав Милош

Чеслав Милош доживява до 93 и през очите и сърцето му минава целия трескав и величествен 20 век. Той е роден през 1911 в малко литовско село и, както казва, има право като великия си предшественик Адам Мицкевич да заяви: „Литва, родино моя!” Бащата на Чеслав е строителен инженер, а майка му е от стар и богат род, чиито предци се проследяват назад до към 13 век. В спомените си за детството Милош специално отбелязва влиянието на баба си Йозефа - строга католичка с твърда представа за важната роля на полската шляхта и със силна любов към литературата. По време на ПСВ бащата на Чеслав строи пътища и мостове за руската империя, а жена му и синът му го придружават. Малкият става пряк свидетел на болшевишкия преврат и още оттогава няма илюзии за Русия. А после е свидетел и на войната, която червените пълчища водят срещу независима Полша. Въпреки че като тийнейджър е мъчително срамежлив, Милош получава много добро гимназиално образование и завършва право в университета „Стефан Батори” във Вилнюс. Освен полски, знае литовски, руски, английски, френски и еврейски. През 1930 дебютира с две поеми в академичния вестник и в следващите 74 години не спира да пише. Като студент и до войната участва в разни литературни групи и пише в тъй наречения „катастрофичен стил”, творби, в които избиват тревогите, свързани със сложния живот на Европа между двете войни. 

С жените Чеслав Милош се запознава отблизо още като юноша. На 16 той е прелъстен от красива омъжена дама, която, освен на любов, го учи и на танго. В университета има връзки с доста момичета, а през 1944 се жени за Янина, която е до него в най-тежките моменти. Тя го посреща в окупираната от немците Варшава, когато той бяга от Литва, окупирана от Сталин. Тя е до него през войната. Тя го придружава и в принудителното изгнание. Но изгнанието не започва веднага. 

След войната Милош е вече известно перо и е назначен за културно аташе в САЩ и Франция. Той популяризира полската култура, независимо от обвиненията в левичарство от страна на най-консервативните емигрантски кръгове. Те са заради търканията му с църквата, заради мнението му, че не всеки поляк трябва да бъде непременно католик и защото не мрази евреите, дори им помага по време на немската окупация. С други думи, Милош не е левичар, а по-скоро – либерал, но обвиненията остават. През 1950 обаче пък комунистите решават, че той не е достатъчно усърден, значи е предател, викат го във Варшава и му вземат паспорта. Това е ясен знак. С помощта на приятел, Милош си връща паспорта и иска политическо убежище във Франция, където се защитава и от полските консерватори, и от френските левичарски интелектуалци. Отначало живее раздвоен между мисълта за самоубийство и страхът, че полската тайна полиция ще го убие. Милош сътрудничи с емигрантското издателство „Култура” дори и след 1960, когато е поканен в Бъркли, Калифорния, за професор по славянска литература. Той пише и много други книги, но цял живот си остава поет. Както сам казва: „Съставен съм от противоречия, затова поезията за мен е по-добра форма от философията”. Без да е плакатна, поезията му е винаги ангажирана в нещо като вътрешно-философски спор. 

През 1980 Чеслав Милош получава Нобел за литература и това е изненада, но не и за онези, които познават творчеството му. През 1981 режимът вече не може да го спре, той стъпва на родна земя за първи път от 30 години и прави триумфален поход из страната. Това е времето, когато борбеният полски дух противопостави на комунизма своята огромна „Солидарност” и Милош е една от иконите на съпротивата. След промените той живее и в Краков, и в Бъркли, а накрая, през 2004, се установява завинаги в родната земя. „Не искам да бъда бог или герой. Просто искам да се превърна в дърво, да остарявам с векове и да не наранявам никого” – казва Чеслав Милош. Е, тялото му е погребано в криптата на една краковска църква, но се надявам, че духът му наистина се е вселил във вековно дърво.