Великите европейци - Барух Спиноза

Когато чуя името му, винаги си представям някой, който се промъква през гъст мрак, а лицето му се вижда само когато се обърне, за да погледне учудено – къде отивам. Или подканящо – следвай ме. Или иронично – защо ме следваш, глупако. Понякога трудно се различава кое от трите.

Така или иначе, дори егоцентричните модерни мислители го наричат „принцът на философите”. А великият испанец Мигел де Унамуно писа за него: „Както някои хора ги боли ръка или крак, така Спиноза го е болял Бог”.

Трябва да се признае, че да те боли Бог наистина изглежда като един от най-достойните начини, по който истинският философ може да преживее живота си. Поне отстрани е така.

Ако за подобно достойнство се раздаваха чинове, то Барух, Бенедикт или Бенедиктус Спиноза, както също е известен, би бил поне „страхотен генерал” или нещо подобно.

Но не бива да забравяме, че тази божествена болка е не само безкрайно силна, а и безкрайна. Цената, която Спиноза плаща за способността си да мисли, се състои от постоянни нападки и страх от наказание, неистова самота, граничеща с отшелничество, аскетичен живот и лоша смърт.

Той е нападнат с нож, обруган и изгонен от своята еврейска общност още като младеж. Първата му ранна любов се превръща в последна, носи му голямо разочарование и се смята, че всъщност никога не е имал никакъв сексуален живот.

Първата му отпечатана приживе книга е посрещната на нож от властите и също се превръща в последна — а следващите му писания се разпространяват или под чуждо име, или излизат след смъртта му.

Барух Спиноза живее повече от скромно, не харчи почти нищо и някои наричат живота му „почти свят”. Казват, че ако изобщо има извършен някакъв грях, то това е склонността му понякога да се забавлява, като стои до прозореца и гледа как паяк лови муха в паяжината си.

Умира от тежък белодробен проблем едва на 44. Да, това е същият Барух Спиноза, който в едно късно писмо до бившия си ученик Албърт Бърг заявява: „Аз не предпоставям, че съм открил най-добрата философия, аз знам, че разбирам истинската философия”.

Барух Спиноза е роден през 1632 година в Амстердам. Този факт според мен може да се оцени еднозначно като „добър” — макар че като философ точно Спиноза развива идеята за относителността на доброто и злото.

Според него в преценката си за добро и зло ние често грешим, защото сме неспособни да разберем истинската природа на нещата – прекалено сложни са заложените в тях вселенски поредици от причини и следствия.

Но какво имам предвид, като казвам, че рожденото му място със сигурност е „добър” факт? Просто е – въпреки всичко неприятно, което се случва в живота на Барух Спиноза, все пак Амстердам, пък и изобщо Нидерландия през XVII век, е най-разкрепостената във всяко отношение европейска земя.

Тогава тя се намира в своя Златен век, страната забогатява неимоверно, като търгува с народи по целия, открит вече, свят. В същото време самата дълга борба на хората от Провинциите за независимост изгражда у тях култура на истинска толерантност към чуждото мислене, чуждия бог, чуждата визия.

Докато в Испания, откъдето произхожда семейството на Барух Спиноза, властва Светата инквизиция, която трудно понася друго мнение, друга религия, друга народност. Същото е и в Португалия, където прадедите на философа се изселват през 1492 година.

Това става, след като в Испания Фернандо и Изабела с прочутия си Декрет от Алхамбра дават три месеца срок на местните евреи или да се покръстят, или да напуснат страната под страх от смърт. В Португалия семейството преживява шест години, преди да бъде притиснато отново – този път от португалския клон на инквизицията – и да приеме все пак католицизма.

Минава почти век. В търсене на по-спокойно място фамилия Еспиноза се мести във Франция, в Нант, откъдето обаче са експулсирани през 1615-та и заминават за Ротердам. Там, след като си стъпва малко на краката, Мигел, бащата на Барух, отива в Амстердам и възстановява принадлежността си към еврейската религия и общност.

Той е успешен търговец, дарител и настойник на синагогата и еврейското училище в града. По-късно това не помага на сина му, който заради неназовани точно чудовищни грехове е изритан от общността. Най-чудовищният му грях, който така или иначе става известен, защото не може да се скрие, е неговото свободомислие.

Малкият Барух, чието име във всичките му варианти означава „благословен”, още от бебе расте с много майчини езици. Освен идиш, езика на сефарадите или испанските евреи, той от малък научава испански, португалски, френски, италиански и, естествено, холандски.

По-късно учи и латински, защото това е езикът на образована и цивилизована Европа. Спиноза учи в училището на еврейската общност в Амстердам и, тъй като е изключително умен, го готвят за равин.

Той обаче отрано започва да се отклонява от правия път, като задава прекалено много въпроси по отношение на редицата противоречия, които съществуват в Петокнижието, свещената еврейска Тора.

Постепенно Спиноза започва не само да развива, но и да споделя публично своите виждания, че Петокнижието не може да е вдъхновено от Бог, а е изобретение на човешкото въображение.

Така постепенно той се оказва обърнат против правилата на еврейската религия и в общността срещу него започват да се развиват сериозни настроения.

Едва на 17 години Спиноза се оттегля от училище и започва да се занимава с бащиния си бизнес, а също – по-скоро неслучайно – се сближава с разни християнски волнодумци и подозрително свободомислещи типове.

На 20 години Спиноза започва да учи латински с Франсис ван ден Енден, бивш йезуит, трансформирал се в радикален демократ, който го запознава и с цялата християнска философия, включително с рационализма на модерните мислители като Рене Декарт.

Междувременно младият Барух среща Клара, дъщерята на ван ден Енден, и се влюбва в нея. Според различните версии обаче тя е или твърде, твърде млада, за да участва в каквато и да е любовна история, или го отхвърля заради друг.

Така или иначе, Бенедиктус, както вече се нарича нашият младеж по онова време, разбира от личен опит що е човешка любов. Но скоро разбира и що е човешката омраза.

Един ден, когато отива в синагогата, където продължава да ходи, защото го боли Бог, с викове „еретик” върху него се нахвърля с нож ортодоксален евреин. Не успява да го нарани, но пробожда плаща му.

Така, заради греха да мисли, на 24 години Спиноза е изключен от еврейската общност, а на 28 е и официално осъден от Синагогата като „заплаха за благочестието и морала”. Тази присъда е в сила и досега, над 350 години по-късно.

В едно донесение на испанската инквизиция от Амстердам, писано около времето на отлъчването, се казва, че Спиноза отхвърля законите на Мойсей и безсмъртието на душата и че „приема съществуването на Бог само във философски смисъл”. Като за доклад – добре казано, но всъщност нещата с философията на Барух Спиноза са много, много по-сложни.

Да, една от линиите в нея е т.нар. библейски критицизъм, който той развива като истински рационалист. Другата линия е най-добре развита в неговата прочута книга „Етика”, смятана и досега за „изключително загадъчен шедьовър”.

Както става ясно там, той изповядва нещо, което обикновено се възприема като пантеизъм – Бог и природата са едно и също нещо. Самата първична Субстанция, тоест цялата природа, е Бог.

Само че, както сам Спиноза пояснява, тук не става дума за пасивната представа, че Бог е във всеки предмет и, след като веднъж го е създал, си стои кротко в него. Напротив – идеята е, че Бог е не просто създател, а движеща сила, че той е не просто сбор от предмети, а онова, което стои зад тях и което не спира да твори.

Разбира се, и днес някой веднага ще възкликне: „Ами защо тогава този ваш Бог е създал злото? Не е ли могъл да направи света само и изцяло добър?”

Глупаво питане, според Барух Спиноза, защото доброто и злото не са това, което са – те само на нас, неспособните да видим целия проект на мирозданието, ни изглеждат такива.

Оттук, естествено, произтичат и неговите идеи за ролята на съдбата, за фактическата липса на свободен избор и свободна воля. Всъщност – не. Свободна воля според Спиноза човек има, но тя се състои в това да разбере той защо действа по начина, по който действа.

А в същото време този свят, който съществува, защото съществува, е и най-добрият възможен. В него човек има два стремежа – към щастие и към истина.

Зает с тези свои стремления, през втората половина от живота си човекът Барух Спиноза се занимава основно с две неща. За да храни душата си, той пише философски книги, които не публикува, за да не бъде заради тях наранено тялото му.

А за да храни тялото си, шлифова лещи, чрез които и душата му се просветлява. На ръката си носи пръстен, в който, освен неговите собствени инициали, е изобразена роза и латинската дума caute, „предпазливо”.

Умира едва на 45 години от тежка белодробна болест, но мнозина християни го смятат за светец. Доказателството – въпреки че е евреин, който никога не приема християнството, погребан е в двора на църквата Нюве Керк в Хага.

Какво да се прави — както сам Спиноза пише в своя „Трактат за усъвършенстване на интелекта”: „Всички неща в природата произтичат от определена необходимост и с максимално съвършенство”.