Eмисия новини
от 20.00 часа
Българско национално радио © 2021 Всички права са запазени

Великите европейци – Антонио Вивалди

| обновено на 25.08.16 в 09:39

Искате ли да чуете как звучи липсата на музика?

Тишина, тишина, тишина

Не знам дали имам право да започна историята точно на Антонио Вивалди с мълчание. Дали това не е пренебрежение към истинския, страстен и безкраен живот, който кипи в музиката му, към цветовете на нежността и силата на драматизма, които бликат от нея, към диханието на любовта и поклона пред бога, които я въздигат. Не е пренебрежение. Имам право да започна така, защото преди 275 години всичко така свършва. Човекът, наречен Вивалди, с цялата му вдъхновяваща музика, е погребан във Виена като бедняк, на гроба му не се чува и стон, той си тръгва в тишина. Какво ли е струвало на духа му да гледа отгоре това безмълвно погребение. Така че – чуйте, няма музика.

Тишина, тишина, тишина

Вивалди, Лято, Престо

Още някой сериозно да твърди, че е снобско да се слуша Вивалди? Или че е проява на не особено изискан вкус? А ако го и харесваш на всичкото отгоре, това си е направо предателство към високите интелектуални стойности. Знам откъде идва това вирене на нос у снобите. Те вероятно не знаят, но аз знам. То тръгва от Карло Голдони, известен италиански писател и интелектуалец от времето на Вивалди, който лично го познава и казва за него, че е „гениален цигулар, но посредствен композитор”. 

После отношението минава през забравата, която ляга върху музиката на Вивалди в края на живота му, когато музикалните вкусове рязко се променят и продължава дълго. След това минава и през онази подхвърлена през ХХ век реплика на композитора Игор Стравински: „Вивалди е силно надценен, той е един тъп човек, който просто композира една и съща форма много пъти.” Добре, де, аз нищо не разбирам от музика и всички тези оценки биха могли да ми направят впечатление, ако не знаех за оценката на може би най-големия музикален гений на човечеството, самия маестро Йохан Себастиан Бах. 

Не, неговата не е изказана с думи, а е изразена чрез няколко прости факта – Бах се учи от Вивалди на композиция, прави кавъри на негови парчета и стига дотам, че откровено залага принципи от музиката му в знаменитата си поредица „Бранденбургски концерти”. Толкоз по въпроса за позитивните и негативните оценки. Ако някой още иска да спори – да спори с Бах, не с мен. Или със самия Вивалди, ако предпочита.

Вивалди, Симфония №2, Анданте, 1.29.00 

В представите на много наши съвременници името Антонио Вивалди не се свързва с обществени скандали или други особени драми, то е просто едно от големите имена през музикалната епоха на барока, която мнозина наричат още „предкласика”. Някои негови съвременници обаче смятат Антонио Вивалди за истински „музикален хулиган”. Той заслужава това прозвище с факта, че е „смел новатор, въвел духовите инструменти в оркестровката”, както пишат критиците. Доколкото разбирам, по онова време духовите инструменти, както и ударните, изобщо не са част от нормалния оркестър, а са част от арсенала на армията - служат само за по-отчетливо отмерване на ритъма във военните оркестри. 

А Вивалди рязко променя това, прави духовите част от фона, на който да се вихрят солата на цигулките и другите струнни, затова половината хора из Европа, където става известен, го ругаят. За сметка на това обаче другата половина го харесват толкова много, че му дават поръчки или тръпнат да издаде новите си композиции, за да ги купят. Карл VІ, императорът на Свещената римска империя, който е голям любител на музиката, го прави рицар, дава му златен медал и го кани при себе си във Виена. Явно Карл е силно захласнат не само по музиката, но и по човека Вивалди. След единствената среща на живо, която двамата имат, той казва, че за това кратко време е разговарял с композитора повече, отколкото с всичките си министри през последните две години. Кралят на Франция чрез своя посланик във Венеция изглежда също си пада по Вивалди и през 1726 му поръчва да композира музика по повод раждането на принцесите Хенриета и Луис-Елизабет, след като година по-рано за сватбата на самия Луи ХV, вече е прозвучала грандиозната „Глория”.

Вивалди, Глория 

Антонио Луцио Вивалди е роден през 1678 година във Венеция. Семейството му е бедно, той има вродена болест - тежка астма или друг проблем с дишането, който му остава за цял живот. При раждането си изглежда толкова зле, че акушерката веднага го кръщава, като смята, че е на умиране и няма да стигне до църквата. Бащата на Вивалди е бръснар и цигулар, но постепенно зарязва удоволствията на бръсненето за сметка на музиката. Това съчетание не е толкова необичайно – в бръснарските салони на Венеция задължително има музикални инструменти, за да се забавляват клиентите, докато чакат реда си. Или самият бръснар, когато няма клиенти. 

Така или иначе, татко Джовани става професионален цигулар в църковен оркестър и вероятно той дава първите уроци на сина си. Който пък се развива и става гениален цигулар, буквално - нещо като един век по-ранен вариант на Паганини. Освен музиката, от баща си Вивалди наследява и рижата коса, заради която по-късно го наричат „червения свещеник”. Да, свещеник е. Учи 10 години, за да получи църковния сан и не е особено доволен, когато се оказва, че заради болестта не може да изпълнява църковните задължения. Грешат онези, които намекват, че той по-скоро се прави на болен и посред някоя меса се изсулва към сакристията, за да запише поредната блестяща музикална идея, която му е хрумнала.

Вивалди, Концерти за чембало, 8.05

Да, вярвам, че покрай звука на това чембало вече и по-големи музикални лаици от мен схващат истинския характер на бароковата музика. „Бароко” е португалска дума, значи „бисер с неправилна форма”. Тя влиза във френски и испански и започва да се използва като термин, който обозначава епохата на пищността и изобилието в изкуството. „Защо да се използва една нота там, където могат да се използват пет?” – този въпрос точно характеризира творческото мислене на онова време. Но така е и в живописта, в архитектурата.

Епохата на барока започва някъде от средата на ХVІ век и продължава поне 150 години. В религиозен план негова идейна закваска е контрареформацията - времето, когато католическата църква се опитва да се противопостави на силната протестантска вълна в Европа. В политически план основата му е изграждането на силно централизираната държава – властта на кралят-слънце във Франция например. В икономически план пък барокът е плод на криза, която започва в Италия и постепенно се разпространява на север, като обхваща континента. Няма да навлизам в големи подробности за това, само ще кажа, че вероятно без музиката на Вивалди барокът  пак щеше да си бъде бисер с неправилна форма, но бисер не чак толкова красив.

Вивалди, Концерт за мандолина и лютня 

Животът на Вивалди е малко странен, пълен с противоречия и неизвестни. Заради болестта той прекарва повечето време на легло - не може да излезе сам, да отиде до пазара, около него винаги има хора, които му помагат за всяко движение. И въпреки това пътува доста из Европа, изнася концерти, гостува на монарси и благородни фамилии. Някои се учудват също, като разберат, че през по-голямата част от живота си Вивалди заема длъжности, свързани с музиката, в едно сиропиталище за момичета, за което и композира стотици от своите произведения. 

Не се стряскайте, това, пък и другите три венециански сиропиталища тогава, са нещо като институт за благородни девици. В тях живеят два вида деца – тези на благородниците, загинали във войните, основно с турците, които Венеция води, както и незаконните отрочета на оцелелите от въпросните войни венециански граждани. Институцията се финансира щедро от градската управа, а още по-щедро – от виновните богати татковци, които искат да осигурят на децата си поне част от грижата, която им дължат. В тези сиропиталища момчетата се обучават на търговия, а момичетата – на музика. Някои съвременни изследователи намекват, че именно в това общество на млади девици Вивалди вероятно е познал и удоволствията на любовта. Доста цинично предположение, което не се подкрепя от нищо. 

Доста по-логични, но пак несвързани с никакви доказателства, са предположенията, че певицата Ана Джиро, която Вивалди обучава, специално за която пише доста от оперите си и заедно с която живее години наред, освен негова муза, е и негова любовница. Той поне отрича яростно слуховете, които се носят за тази връзка. Като си помисля обаче – тъжно би било, ако този наистина страстен музикант, наречен Антонио Вивалди, никога не е изживял и безумството на обикновената човешка любов.

Вивалди, Безумства, 7.34


Новините на БНР - вече и в Instagram. Акцентите от деня са в нашата Фейсбук страница. За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към групите за новини – БНР Новини, БНР Култура, БНР Спорт, БНР Здраве, БНР Бизнес и финанси.