“Vivaldianno - 2. Reloaded” се наричаше чешкото 3D-шоу, което завладя Двореца на културата в Тел Авив. На живо свиреше оркестър, в който солираха цигуларите и виолончелистите виртуози Ярослав Свечени, Анна Малинрикова, Терези Ковалова, Дейвид Павлик, Мирка Малцерова, Карлос Згара, Валдо Улрих, перуански ансамбъл и двойният квартет Харолд. Съставът за втори път е в Израел, но ние за пръв път го гледахме и невинаги знаехме кога трябва да си служим с 3D очилата, а също кога е позволено да се ръкопляска. Музикалният текст бе сръчно направен микс от цигулковите концерти на венецианския гений с рижа коса, а също с част от оперите му и разбира се неподражаемото кончерто гросо „Годишните времена“.
В самото начало, въпреки че нямаше изменения в това, което бе написал авторът, всичко изглеждаше като цвето-музика. Така го беше решил японският художник, режисьор и аниматор Косуке Сугимото, по сценарий на чеха Томаш Белко. Веднага след това с помощта на виртуалните очила сякаш плувахме на гондола по каналите на Венеция, а в самата ни лодка балерините с маски на лицата танцуваха оптимистичен танц на надеждата.
Не ми се ще да се спирам на изградената на догадки любовна история между вреклия се във вярност в Бога католически свещеник Антонио Вивалди и негова ученичка, неземно сопрано, на която той винаги заделял главна роля в оперите си.
Тази линия явно силно е вълнувала сценариста и бе изиграна добре от балерината . По-интересна бе другата линия - за непостоянството на публиката, която след като е боготворяла даден автор, безпардонно може да го освирка и прогони. Също така за нетрайното благоволение на покровителите и не на последно място за конюнктурността на критиците, които приживе обявяват Вивалди за …старомоден и с това го обричат на мизерия. Това бе трудната, но интересно изиграна мъжка балетна партия.
С помощта на мултимедия и необикновен ракурс заради очилата за виртуална действителност бе показана по-сериозната част на сценария. Оказва се, че в този формат могат да бъдат показани философски аспекти на битието на музиканта, подкрепени от виртуозно изпълнени части от произведенията му.
Японският режисьор сръчно е заложил своята фабула на два стереотипа, свързани с Венеция – маските от карнавала и венецианските огледала. А се знае, че огледалото е стъкло, намазано със сребърна амалгама. Докато гледаш през стъклото, виждаш другите и може да си изпълнен със състрадание към тях. Но среброто прави да виждаш само себе си. И това се отнася не само до отделен човек, но и до тълпата, за която е била предназначена музиката на маестрото.
