Особено ако говорим за любовните и прощалните писма, те изглеждат като спонтанна изява на избликналите емоции, присъщи по подразбиране на женската природа. Дълги векове учените мъже са философствали, проповядвали, търгували чрез писма.
През европейския 17-и и особено 18-и век обаче дамите грабват перото и започват да споделят чувствата, преживелиците и въжделенията си в писма, които успешно се вливат в литературата и по-специално в романа.
От „нисък“ не особено престижен жанр, той се превръща в моден и предпочитан не само за жените, но и за мъжете писатели. В амбицията да рекламира пред Запада собствената си личност и модерното управление на империята, Екатерина Втора Велика, прозира огромните възможности на личната кореспонденция и умело ги използва.
Още от встъпването си на престола, тя започва да обменя писма с роднини, светила на науката, политически фигури, в които споделя обикновени житейски случки, изграждайки образа на модерен и достъпен монарх и популяризира грандиозните си проекти. Тя настоява писмата, които си пишат с Волтер, да пътуват с обикновената поща, чудесно знаейки, че те ще бъдат проследени и копирани от френските тайни служби и така неофициално успява да повлияе на отношенията между Русия и Франция, които по това време официално принадлежат към противоположни лагери. В писмата си просветената руска аристокрация също не си позволява спонтанна изява на чувства и идеи, а личната поверителна поща се изпраща по близки и сигурни хора тайно от шпионските служби.
Разказа продължават д-р Маргарита Серафимова, авторка на книгата „Писмото и романът“, и проф. Ангелина Вачева. С кратки реплики и лични размисли се включват и актьорите Яна Маринова и Свежен Младенов – Алекса и Томас в постановката на режисьора Георги Михалков по пиесата на Албърт Гърни „Любовни писма“.
