Думите „Това не е лула” са всъщност част от самата творба, в която лула е нарисувана „като истинска”, както се казва и публиката се стряска от контрапункта между изображение и словесно уточнение. И невинният зрител си казва – тоя тип нещо се подиграва. Как, по дяволите, да не е лула, като си е лула. Но въпреки всичко…..това не е лула /повтаря се три пъти на френски/. Критиците се нахвърлят да обясняват как нещо може да не е онова, което е. Магрит провокира, като ни кара да си спомним, че има тънка, но непробиваема преграда между изображението и реалността – казват. Вярно е, но сам Магрит го обяснява по-човешки: „Известната лула? Колко силно хората ме упрекнаха за нея. И все пак – можеш ли да натъпчеш тази лула?
Не можеш, това е просто образ, нали. Така че ако бях написал на картината „Това е лула”, щях да излъжа!”. Друг е въпросът защо изобщо му трябва да пише нещо върху картината с лулата. Ами защото този подход, освен във велик художник, го прави голям поет и философ на изкуството. Напрежението в картините най-често идва от маниера да му да поставя във взаимодействие два или повече предмета, които не би трябвало да са заедно. В поезията това се нарича метафора, а Рене Магрит рисува метафори. И в случая текстът „това не е лула”, не е текст, а образът на другия предмет, онзи, който не би трябвало да е там, но който ражда вълшебството.
На една картина Рене Магрит изобразява себе си като художник, погледнал своя модел – яйце, а на платното има почти завършена птица в полет. На друга картина пак той, изобразен в скучния си черен костюм, се гледа в огледалото. Зрителят би трябвало да види лицето на художника, но вижда отново гърба му, с бомбето и всичко останало. Сякаш огледалото е омагьосано да отразява обратното на обратното.
Огледалото е сред знаковите предмети в творчеството на Магрит, които правят метафори. Щях да кажа – изясняват смисъла, но щеше да е лъжа – картините му най-често си остават тревожеща, дори дразнеща загадка. Друг натрапчив обект е мъжът в черен костюм и бомбе, както и ябълката. В една от най-известните картини на Магрит пък, „Любовниците”, имаме мъж и жена, които се целуват страстно. Проблемът е, че главите и на двамата са обвити в мек плат, те нито се виждат, нито истински се докосват. И хем са заедно тук, в реалността, хем всеки поотделно е някъде отвъд - и никога докрай един с друг. Идеята за тънката граница между битие и небитие се пренася в картините на Рене Магрит директно от ранената му психика.
Той е на 14, когато майка му се самоубива в реката. Твърди се, че малкият присъства при изваждането на тялото и вижда как копринената нощница, с която тя е излязла посред нощ, е заметната и изцяло покрива главата ѝ.
Двойственото, двусмисленото - а често и шизофреничното - отношение на Рене Магрит към света, сякаш е втъкано в него изначално. Роден е през 1898 в Белгия, страна на фламандци и валонци – два народа, две езика, две култури. Среща вдъхновението си за рисуване насред гробище. Като дете ходи там на разходка и вижда френски художник да рисува най-прекрасните цветове и градини.
Първите работи на Рене Магрит са импресионистични, но скоро, като студент в Кралската академия за изящни изкуства в Брюксел, се среща с кубизма и футуризма. От там до дадаизма е само крачка и Рене лесно я прави, защото, въпреки като цяло доста скучния си външен живот, вътрешно е бунтар по природа. През 1922 се жени за Жоржет Берже, голямата си любов, която не стихва, дори след като 15 години по-късно, между двамата се разиграва налудничава сценка.
Докато е в Англия, Магрит се залюбва с прочут модел и започва да прескача често до Лондон. Но не иска жена му да скучае или да заподозре нещо, което може да я нарани, затова моли приятел да ѝ прави компания. На свой ред обаче той и Жоржет се залюбват. И тъй като тя не иска да нарани Рене като го лъже, заговаря за развод. Кризата продължава няколко години, но накрая любовта побеждава и двамата остават неразделни до смъртта на Рене през 1967. А Пол Саймън пък пише песен за тази любов.
В средата на 20-те Рене Магрит става все по-известен, рисува много, продава, големи фирми го наемат за рекламни кампании, има вече почитатели и в чужбина. Накрая получава и договор с брюкселска галерия, която му осигурява добър годишен доход, без да го ограничава в творческо отношение. Тогава заминава за Париж и се включва в компанията на сюрреалистите.
Както мнозина от групата, под влиянието на Андре Бретон, Магрит се записва в Комунистическата партия. Разбира се, истински творец като него не понася да му диктуват как да рисува и да искат да го използват само за пропаганда. Така че къса с партията. После пак влиза в нея - и пак къса. Прави го и трети път, сякаш да докаже, че великият човешки дух може да се подиграва с простотията, но не да ѝ служи.
В следващите години Магрит преживява Втората световна война и втора немска окупация на родната Белгия. Тогава променя стила си на рисуване към нещо много по-светло, а за малко се връща и към ярките фигуративни композиции на фовизма, но след войната отново се заема с мистериите на своя сюрреализъм.
Да, великият художник Рене Магрит прекрасно знае какво прави и описва творбите си така: „Моите картини са видими образи, които не потулват нищо; те обаче пораждат мистерия и наистина, щом види моя картина, човек си задава простичкия въпрос: „Какво означава това?” Ами това не означава нищо, защото мистерията не означава нищо, тя е непознаваема”
