Два шедьовъра от руската класика ще звучат този петък в зала „България“. За своята поредна изява пред столичната публика, музикантите от Симфоничния оркестър на БНР и техният главен диригент – Марк Кадин – са избрали Концерт за пиано и оркестър №2 в до минор от Сергей Рахманинов и Симфония „Манфред“ от Пьотр Илич Чайковски. Солист ще бъде пианистът Лукас Генюшас, утвърдил се като един от най-вълнуващите и блестящи изпълнители на своето поколение.
За него френското музикално списание „Диапазон“ пише: „Той сякаш по-добре от всички знае как да прави всичко“. И наистина – със своето ярко дарование, необикновена музикалност и богато светоусещане Генюшас е наистина уникален. Роден е през 1990 година в Москва, в семейството на потомствени музиканти. И двамата му родители - Ксения Кнор и Пятрас Генюшас – са пианисти, а баба му е знаменитата Вера Горностаева, изтъкнат преподавател и професор в Московската консерватория – факт, който изиграва съществена роля за неговото музикално развитие. На 5 години Лукас започва да свири на пиано.
Учи в детската музикална школа при Московския държавен музикален колеж „Фридерик Шопен“. През 2004 става стипендиант на Благотворителния фонд на Мстислав Ростропович. През 2013 завършва Московската държавна консерватория „Пьотр Илич Чайковски“ в класа на баба си – Вера Горностаева, и продължава обучението си като асистент-стажант. Златен медалист е от младежките Делфийски игри на Русия (2008), лауреат на редица международни конкурси, сред които - Международният конкурс „Джина Бахауер“ в Солт-Лейк Сити (първа награда, 2010), Международния конкурс „Шопен“ (Втора награда, 2011) и Международния конкурс „Чайковски“ (Втора награда, 2015). През 2012 става лауреат на Немската клавирна премия „Deutscher Pianistenpreis“. Участва на фестивалите „La Folle Journée“ – Нант, „Рахлински сезони“ и „Конкордия“ в Казан, „Опера априори“ в Москва, летния музикален фестивал в Торонто, а също така – на фестивалите във Вербие, Ла-Рок-д’Антерон, Тел-Авив, Екатеринбург и в замъка Елмау . Работи с изтъкнати музиканти като Гидон Кремер, Юрий Темирканов, Валерий Гергиев, Саулюс Сондецкис, Дмитрий Ситковецки, Андрей Борейко, Марио Брунело, Миша Майски, Джошуа Бел, Леонард Слаткин, Павел Нерсесян, Александър Ведерников, а също така – с Държавния струнен квартет „Бородин“
От 2016 Лукас Генюшас провежда Niko Fest в московската Галерия на изкуствата, заедно със своята съпруга – пианистката Анна Генюшене. Участва в благотворителния концерт „Стани и иди“, на фестивала „Музиката на светлината“ с незрящи музиканти в Москва и Владимир, и в ежегодната серия концерти за лишени от свобода „Looking at the Stars“ в няколко града в Канада. През сезона 2019–2020 година му предстоят първи изяви с Филаделфийския оркестър, със Симфоничния оркестър „Yomiuri Nippon“ (Япония), а също така – на клавирния фестивал „Ървинг Гилмор“ в Каламазу (САШ) и в Парижката зала „Гаво”.
Записва произведения на Шопен, Рахманинов, Бетховен и Брамс за лейбълите NIFC, Art Classic, Piano Classics и DUX.
Пет години делят Втория клавирен концерт на Рахманинов от предишното му клавирно произведение – шестте музикални момента опус 16. След един тежък период, изпълнен с мъчителни съмнения, разочарования и размишления относно жизнения му път (провалът на Първата симфония през 1897 се отразява много зле на душевното му здраве), композиторът се представя в новата си творба като зрял, утвърден майстор с ярко изразена индивидуалност и изграден маниер на писане. Произведението, създадено на границата между две епохи (есента на 1900 – месец април 1901-а година), носи на своя автор заслужен успех и с право е признато за най-добрия руски клавирен концерт след си-бемол минория концерт на Чайковски. В същото време, запазвайки всички белези на приемственост с наследството на Чайковски и останалите руски и чужди композитори от 19-и век, Вторият клавирен концерт на Рахманинов съдържа в себе си една напълно нова образност и нови средства на музикалния израз. Тук композиторът се показва като оригинален художник, свободен от всякаква изисканост, и в същото време – владеещ всички средства на най-нова техника. Спокойно можем да наречем тази творба „вдъхновена лирико-патетична поема за пиано и оркестър“. Чертите на поемността се проявяват в тенденциите към единство на цикъла и непрекъснатост на развитието, достигнати с помощта на разгърната система от интонационно-тематични връзки и модулиращи спойки между отделните части.
Елементите на съревнование между солист и оркестър - един от основните определящи признаци на класическия концерт – тук отстъпват място на тясното взаимодействие между двете страни. Някои от съвременниците на композитора дори са били смутени от почти пълното отсъствие на самостоятелни „концертни епизоди“, в които на солиста да се предостави възможността свободно да демонстрира виртуозните си умения. Критиците в нерешителност се спирали пред въпроса дали това е достойнство или недостатък на произведението. Днес със сигурност можем да кажем, че това е един от шедьоврите не само в руската, но и в световната музикална литература. Със своя дълбок лиризъм и изумителна мелодическа красота и иразителност, той донася на Рахманинов славата на ненадминат майстор, а главната тема на първата част на концерта, един от забележителните образци на Рахманиновия мелодичен дар, с право е наречена от Николай Метнер „Една от най-ярките теми на Русия“ .
Концертът е изпълнен за първи път на 9 ноември 1901 година в Москва. Солист е бил самият Рахманинов, а на диригентския пулт - неговият братовчед, Александър Зилоти.
Ескизите на Симфония „Манфред“ се появяват през април 1885 , когато Чайковски се намира в Швейцария, сред девствената природа, където се разгръща действието на драматичната поема на Байрон. Работата над симфонията върви бавно, но на 19 септември същата година творбата все пак е завършена, за което композиторът съобщава в едно писмо до Балакирев, на когото посвещава новата си симфония. „Преседях над „Манфред“ почти 4 месеца, мога да кажа, без да ставам от мястото си (от края на май до днес). Беше много трудно, но и много приятно да работя, особено когато след известни усилия в началото, се увлякох“.
Премиерата на симфонията е на 11 март 1886 година в Москва под диригентството на немския диригент Максимилиян Ердмандсьорфер, който през 80-те години на 19-и век работи в Москва. За въздействието на творбата върху публиката авторът пише в своя дневник: „Полууспех, но все пак овации“, а в писмото си до Надежда фон Мек от 13-и март добавя: „Очевидно „Манфред“ не се харесва особено, затова пък музикантите с всяка следваща репетиция все повече и повече се изпълват със съчувствие и на генералната репетиция след всяка част дълго тропат с лъковете върху инструментите. Между най-близките ми приятели някои застават зад „Манфред“ като скала, други остават недоволни и говорят, че не съм самият себе си, а съм някак прикрит. Аз самият мисля, че това е най-доброто ми симфонично произведение...“. Обаче след половин година Чайковски пише точно обратното: „Що се отнася до „Манфред“, без всякакво намерение да скромнича, ще кажа, че това произведение е отвратително и аз дълбоко го ненавиждам, с изключение на първата част... Особено финалът е направо ужасен“.
Чайковски даже възнамерява да направи от тази „съвършено невъзможна заради продължителността си симфония“ симфонична поема, оставяйки само първата част, която по неговите думи е „писал с наслаждение“. Това противоречиво отношение на автора към „Манфред“ е продиктувано от избора на сюжета и програмния характер на симфонията, които не са негово дело, а са предложени от Балакирев – композитор, твърде далечен на Чайковски като естетическа насоченост. През 60-те години на 19-и век ръководената от Балакирев „Могучая кучка“ се противопоставя не само на преподавателите в консерваторията, но и на учещите се в нея. Авторитарен по характер, Балакирев настоятелно убеждава Чайковски да се възползва от програмата, която е написал за Берлиоз след неговите руски гастроли.
За първи път за „Манфред“ се заговаря през 1881. В края на следващата година Чайковски категорично се отказва от програмата, но две години по-късно Балакирев отново започва да го уговаря. „Не е ли прелестна тази програма? Сюжетът е не само дълбок, но и съвременен, тъй като болестта на човечеството днес се състои в това, че то не може да съхрани своите идеали. Те се разрушават и не оставят в душата нищо друго, освен мъка “ . Възможно е героят на поемата на Байрон - борец срещу Бога, горд като Луцифер, самотен в света на хората — да е бил твърде чужд на Чайковски.
Неслучайно в окончателният вариант акцентът пада върху страданията на Манфред, измъчен от спомена за страстно обичаната и изгубена от него Астарта. В същото време вариантът, написан от самия Чайковски, в първата част почти дословно съвпада с този на Балакирев. Четиричастната симфония с разгърната програма, публикувана в началото на всяка част, е единственият подобен случай в творчеството на Чайковски (приятелите му вярно са усетили, че тук той „не е самият себе си“). Типът литературно изложение, както и някои образи го сближават с Берлиоз – в третата и четвъртата част на „Манфред“ усещаме явна връзка с „Харолд в Италия“.
След премиерата през 1886 година в Москва, симфония „Манфред“ е изпълнена и в САЩ на 22 ноември същата година и е публикувана от руския музикален издател Пьотр Иванович Юргенсон.
