Eмисия новини
от 11.00 часа
Българско национално радио © 2020 Всички права са запазени

Писателят Христо Карастоянов: Разказът е висшият пилотаж в литературата

Христо Карастоянов
Снимка: БГНЕС

„Романът е лесно нещо. На романа му оставяш героите да правят каквото си искат, пускаш му юздите и той си става. Докато разказът е толкова жестоко нещо – в малък обем, без нито една излишна дума да кажеш онова, което евентуално си имал предвид.“ Това казва писателят Христо Карастоянов в предаването „Сценична треска“.  

На 21 февруари той ще се срещне с читатели в София като разказвач на месеца на Столичната библиотека, а на 22-ри ще празнува 70-тия си рожден ден с внуците си. „За тия 70 години съм правил страшно много глупости. Единственото, заради което съм спокоен е, че не се отказвам от нито един ред, който съм написал – хубав, лош, няма значение. Лаская се от мисълта, че не се срамувам нито от една написана дума.“

Как се гради един разказвач

Признава, че хем е поласкан, хем притеснен от избора на Столичната библиотека да го обяви за разказвач на февруари. „Когато човек е млад, всичко, което хвърчи, се яде. Тогава си въобразявах, че мога да пиша разкази. Сега вече се страхувам, че не съм бил съвсем прав. /…/ Винаги съм мислел, че разказът е висшият пилотаж на белетристиката. Той е най-трудният във всичко, което се нарича литература.“

За мен е важен тъй нареченият малък човек – този човек, който в момента търка трескаво картончета от Националната лотария. Къса ми се сърцето сутрин като изляза да си купувам цигари и на павилиончето има опашка от хора, които купуват картончета и ги търкат. Ако това по някакъв начин успея да го покажа в текстове, ще бъда доволен“, споделя Христо Карастоянов пред „Хоризонт“.

За суетата

„Имах възможност да остана в София, да живея в София, да работя в София. Но нито за секунда не можех да си представя… Много ви е забързан там животът. Аз не мога така. Аз обичам всичко да ми е под ръка. Кафенето, в което си пия с приятелите кафето, магазинът… Например не се обиждам, когато някой някъде спомене за мен като за ямболски автор. Да, аз съм ямболски автор. Погледнато отдалече, като че ли по-ясно се виждат нещата.“

За първите 70

Стъпвайки върху максимата за най-важните първи 7 години от човешкия живот, Карастоянов я надгражда с мисълта, че „не по-малко важни са и първите 70 години от живота на човека“.

В таванската стаичка на младостта

Като поет с китара отпреди много години, се връща в спомените си към фестивала „Ален мак“ в Благоевград, наричайки го „странна топка, която се подаваше на тогавашните млади хора – да направят своя Удсток“. И добавя: „Малцина подхванаха тази топка. Имахме възможността много неща да кажем с китарите, но някак си не се чуха.“

Целият му трудов живот, както го нарича, е минал във вестници – като журналист и публицист. „И сега не ми изневерява усещането за справедливост, несправедливост. През целия ми по-разумен живот ме е тревожела мисълта че, колкото и помпозно да звучи, ние нямаме национална доктрина, зад която да застанем. Не национална кауза, която ще бъде нещо моментно, нещо временно. Напоследък най-много ме притеснява това, че сме абсолютно разделени. Появява се протест за нещо си, за каквото ще да е. И веднага се появява контра протест. За всяко нещо се хващаме за гушите.“

Кое го вдъхновява

„Дълго време мрачното ме стряскаше и подкокоросваше да бачкам. После си помислих, че по-важно е не мрачното, а някаква там мъничка надежда, глупава, разбира се, е по-важна“, казва още писателят, който е изобретил „първи закон на хейтърството“:

„Ние вече не казваме: „На мен това и това не ми харесва“. Ние вече директно отричаме: „Това е боклук.“ Отпаднала е всякаква мисъл за толерантност между нас. Мен това много ме притеснява.“

Животът няма втора половина

Сега определя себе си като кротък пенсионер. Смята въпроса за осмислянето на втората половина от живота за много важен, но уточнява:

„Животът няма втора половина. Той е един, не се дели на половини. Това, че „стигнах 50 години“, „преполових живота си“, „започвам наново“ някак си звучи като извинение за това, което не си направил през петдесетте години."

Много обича да се среща и да разговаря с ученици. Опровергава мнението за това "какво поколение расте". "Страшно умни, талантливи деца растат и в очите им си личи."

Все се кълне, че "това е последната му книга". Дори публично. Защото:
"Странно нещо е в наши дни издаването на книга. Хем е суета, хем е суетня. Започваш да мислиш сега какво ще стане с тая книга, пък ще я харесат ли, ще я представят ли по телевизията... Едни такива истории. Но след това ти минава и започваш отново."
Цялото интервю чуйте в звуковия файл. 
Новините на БНР - вече и в Instagram. Акцентите от деня са в нашата Фейсбук страница. За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към групите за новини – БНР Новини, БНР Култура, БНР Спорт, БНР Здраве, БНР Бизнес и финанси.
Още от

Най-четени