Може би най-провокативният руски писател Едуард Лимонов (22.02.1943 – 17.03.2020) почина в Москва на 77 години. Освен писател и публицист, Лимонов беше известен и с политическата си дейност, която отблъсна част от читателите на иначе талантливия автор. Живял е в Ню Йорк, където е принуден да емигрира през 1974 г., а след това в Париж от 1980-а (получава френско гражданство) до 1992-ра, когато се връща в Русия и основава „Национал-болшевишка партия“ – забранена по-късно като екстремистка.
Последващите му политически изяви са все в този регистър – подкрепа на въвеждането на руски войски в Чечения, заплаха да влезе в Талин с танк, заради отказана виза, воюва на страната на сърбите във войната в бивша Югославия, одобрява анексията на Крим, съден е и лежи три пъти в затвора, кандидат за президент, твърди, че не признава известни руски писатели като Бродски и Венедикт Ерофеев, нарича Пушкин „поет за календари“, изобщо всячески се старае да бъде в центъра на вниманието, макар и с негативен знак. И въпреки скандалния си образ, Едуард Лимонов е талантлив писател и поет. Еманюел Карер описва живота му в книгата си „Лимонов“, която е преведена на български.
За първи път Едуард Лимонов е публикуван в списание „Факел“ под редакцията на поета Георги Борисов. От прозата му са преведени две книги от Здравка Петрова, излезли през 2005 г. в едно тяло: „Това съм аз – Едичка!“ и автобиографичната „Велика беше нашата епоха“.
Чуйте Георги Борисов.
