Вместо увод, да отлепя от продукта два етикета – този за комерс и съседния му със срока на годност. А, да, и другия, който сочи цената. Азиза Брахим е сингър-сонграйтър и активист, самобитна до кръв и в своя актуален албум „Sahari“, чието автентично съдържание не се съизмерва нито с музикалните моди към момента, нито с ретиражите от синглите в чартовете, а само и единствено с всевечния и горд дух на онази песенна традиция, преплувала океана на хилядолетията, след като е акуширана от фолклорното наследство. В случая на Близкия изток, политически термин, с който се обозначават различни географски райони около южните и източни части на Средиземно море – от източната му част до Персийския залив.
Но ние ще прекосим Магреба и ще отидем към западните му измерения – в Западна Сахара. Защото трите влиятелни култури, срещнали се още на Изток – арабската, тюркската и персийската – по своеобразен начин се докосват и в творчеството на Азиза, което търси единство с цел постигане на световна свобода, справедливост и просперитет. Болка и красота са възлови категории в света на вокалистката, където всеки е добре дошъл, не толкова с лъснати обувки, колкото с чиста душа. Брахим е същинска героиня на уърлд-направлението с пар екселанс карати, далеч от пиедесталния патос, с който съвременният шоубизнес по всякакъв начин се старае да обвие етно-наследството и да го пробута във верига за бързо музикално хранене, а още по-бързо – и преглъщане, докарвайки колики в стомаха, а на сетивата – смъртна скука.
Надявам се, убедихте се, че малцина умеят да пресъздават усещанията, които извиква музиката у тях така екпресивно. Малцина говорят с публиката си толкова задушевно чрез хармониите. Единици ни отнасят в друго духовно измерение още с първите няколко изсвирени няколко тона. Тъмнокожата симпатяга е избрала не да плаща данък акъл на някой мастит продуцент, а да се движи по магистралите на собственото си въображение в опит да съхрани и опакова музикалните традиции, като залага на автентичното звучене и полиритмиката на този регион и по-специално на местните етно-хармонии с цялата им самобитност.
Проектът носи изключително силна енергетика заради онези фолклорни мотиви и мелодии, които могат да разтанцуват по-емоционалните още с първите си ритми, но и останалите – минути по-късно. Брахим интерпретира по уникален начин фолклор, който обаче е в досег с други народи и общности в региона, и това е една от причините нейната музика да разбива стереотипите за затворена и некомуникативна цивилизация. Неподправеният бийт се състои от моментен фюжън от корави китарни рифове, мощен акустичен ритъм и твърди партии на другите инструменти, чийто смисъл дефинира общия cross culture саунд.
С превъзходни вокални данни и колоритно тонизиране. Съвсем неслучайно последните 10 пиеси на певицата, както и предишните ѝ албуми, са част от каталога на Glitterbeat, една от сериозните звукозаписни компании за уълрд мюзик в Европа, издаваща дисковете на добри познайници на „Аларма“, сред които Кинг Аишоба, Басеку Куяте, суперформацията Dirtmusic – тоест Хюго Рейс, Крис Екман, Юмит Адакале, Милан Цимфе и Мурат Ертел от „Баба Зула“, както и на самите „Баба Зула“.
Азиза Брахим е от народа „сахарави“, който обитава най-отдалечените места в Сахара в Мавритания, южно от Мароко, и Западна Сахара. На арабски „сахарави“ означава буквално „жител на пустинята“. Зоната е колонизирана от Мароко, докато местното население не е претопено до 30 процента. Бежанците оттам живеят в лагери в Алжир и в Ислямската Република Мавритания. Историята на хората от „сахарави“ е десетилетно очакване и непрекъснато попарвани надежди да се завърнат в обетованата си земя. Пустинята е наречена „хамада“, тоест – Градината на дявола. В югозападната част на Алжир, където от 1975 година насам около 150 хиляди сахарци живеят като бежанци, когато мароканската армия заема тяхната страна, Западна Сахара, след изтеглянето на испанските колонизатори. Самата Азиза, която към днешна дата живее в Барселона, расте в такъв лагер в алжирската пустиня наред с хиляди свои сънародници, натирени от родните им къщи в Западна Сахара. И в музиката си е певицата е такава, каквато е – произхожда от бедно семейство, говори на местния диалект, до кръв оригинална и свързваща този регион с останалия свят, без да го хвърля нито в сухата и гола етнография, още по-малко между редовете на политическия памфлет. Но е мечтателка. „Мечтите са цели, за които трябва да се бориш – сражение, което никога няма да свърши“, обяснява певицата. Тази битка тя води със силата на красотата на музиката, с всеотдайността си в посвещението към изкуството, с помненето и продължаването на традицията. Достойни начинания, дали божествен плод в новите ѝ парчета, представени крайно оригинално, но с хедонистична изтънченост.
Етно от извора – това представляват 10-те изпълнения в изданието „Sahari“. Те придават на така наречения "пустинен блус" ултрамодерни измерения и съумяват да превърнат грубия глас на традициите в душевен пир за модерно чувстващия почитател на тези ритми. Заглавието хвърля оттатък така присъщия за Азиза афро-футуризъм с комбинация от уърлд, фънк, прото-блус, госпъл, рок, поп и реге. Пиеси с фантазна емоционална наситеност от ярък съвременен изпълнител, стъпил на акустична фолклорна основа, а не сляп последовател на традиционните жанрове. Струнните импровизации на Брахим прииждат непредсказуеми, страстни, хармонични и смайващо красиви. Преобладават впечатляващите звукови пейзажи, мотивите, които се развиват до безкрайност, без да губят и грам от първоначалната си жизненост, или да се отдалечат от ритмичната си сърцевина, а въображението и бързите пръсти по струните заплашват да отнесат слушателите твърде навътре в този измъчен, но загадъчен и екзотичен регион. Ключовите думи тук са „спонтанност“ и „автентичност“. Плюс завидно творческо самочувствие, персонифицирани в заглавната композиция.
„Безспорно Мали е люлката на африканската музика“ – казва Азиза – „Аз съм колкото африканка, толкова и арабка, но каквито и стихии да бушуват в кръвта ми, в музикално отношение мой кумир остава покойният Али Фарка Туре. Затова каквито и влияния да откривате в творчество ми, да знаете, че е все от неговия дезърт блус“.
Вероятно затова дискът „Sahari“ не е композиран от някакъв далечен и гъгнив вътрешен глас, а направо със сърцето. За предпродукцията на проекта помага акламираната испанка Ампаро Санчез, откритие на Ману Чао и популярна от рок-фолк формацията „Ампараноя“. Междувпрочем, „Ампараноя“ е и с българско участие в лицето на цигуларя, барабанист, композитор и продуцент Веселин Кунчев, син на Валентин Кунчев, член на Софийската филхармония. Някои като мен – с по-дълга памет, не, просто по-възрастни, свързваме Веско с родната алтърнатив метъл и пънк шайка „Дисидент“, инспирирана от „Найн Инч Нейлс“, „Мистър Бънгъл“, „Нирвана“ и „Слейър“. Но, да се върна към Ампаро Санчез. Нейни са кийбордите и програмингът, точно както в албума на Азиза „Mabruk“ отпреди осем години. По предложение на испанката Брахим поръбва саунда си с електронни мотиви, „което означаваше едно-единствено нещо – тотално различен подход“ – не крие Санчез – „Преди записвахме всичко на живо, докато сега за пръв път двете работихме в различни студиа, а чак след това обединихме материала“. Намирам, че симбиозата е превъзходна. По-баладични или по-динамични, близки или по-далечни от западната поп култура, всички изпълнения в албума съдържат онази неподражаема африкано-арабска атмосфера, която никоя друга музика не притежава.
Този саунд е един голям купон със самобитни ритми и интонации, които винаги са били бъдещата световна мания. Бъдеща, но не скорошна. В това човек се убеждава всеки път, когато му попадне такова добро и емоционално издание. Пъстро, весело настроение – като контра на тъгата и отчаянието, силни и девствени чувства, вълшебна полиритмия, усещане за допир с нещо магическо, неизразимо и особената, неудържима и простичка радост от живота – все неща, практически забравени от модерния, депресиран, невротизиран градски – и укрит зад маска – бял човек. Най-ценното може би е, че Азиза не се пъчи като гневна или кисела биткаджийка за рушене на жанровото клише, а обратно – носи вековните традиции на своите корени. Затова бих нерекъл „Sahari“ смел проект, който залага на мултикултурни диалози.
Toй e aудио-акустична уърлд-академия в търсене ценностите на живота, ако не като медитация, то поне като прозрение и вглеждане във вътрешния ни свят, рефлектирайки на външния с всичките му позитиви и негативи. Брахем настоява на традициите си, които защитава както с деликатно тропане по масата и по инструментите, така и с идеите си за Древна Сахара на нов и освободен глас с широка отвореност към чуждите култури. Горещите изпълнения са повече бягство от полирания мейнстрийм в шоубизнеса, зачерквайки го с неподправени традиционни ритми и етнопоезия, отколкото бидейки послушно чедо на съвременната уърлд сцена. Какво тук значи някаква си фискална дисциплина.
Дискът носи колкото общозначими, толкова и лични послания. Универсалното лично срещу агресията като форма за оцеляване. Загадъчността на Близкия изток. Но и вечният блус от Черния континент, от делтата, тъй като Мисисипи извира именно там, където се влива Нигер. В същото време обаче и суровият саундтрак на пустинята, надвикващ както индустриалния шум на Вселената, така и лъжите на политиците, тяхното лицемерие, корумпираност и безпардонност. Затова, вслушайте се: един албум, един артист със сърцатата си кухарка и абсолютно цялата музикална уърлд-енциклопедия в ухото на ценителите. „Sahari“ на Азиза Брахим.
десетилетно очакване и непрекъснато попарвани надежди да се завърнат в обетованата си земя. Пустинята е наречена „хамада“, тоест – Градината на дявола. В югозападната част на Алжир, където от 1975 година насам около 150 хиляди сахарци живеят като бежанци, когато мароканската армия заема тяхната страна, Западна Сахара, след изтеглянето на испанските колонизатори. Самата Азиза, която към днешна дата живее в Барселона, расте в такъв лагер в алжирската пустиня наред с хиляди свои сънародници, натирени от родните им къщи в Западна Сахара. И в музиката си е певицата е такава, каквато е – произхожда от бедно семейство, говори на местния диалект, до кръв оригинална и свързваща този регион с останалия свят, без да го хвърля нито в сухата и гола етнография, още по-малко между редовете на политическия памфлет. Но е мечтателка. „Мечтите са цели, за които трябва да се бориш – сражение, което никога няма да свърши“, обяснява певицата. Тази битка тя води със силата на красотата на музиката, с всеотдайността си в посвещението към изкуството, с помненето и продължаването на традицията. Достойни начинания, дали божествен плод в новите ѝ парчета, представени крайно оригинално, но с хедонистична изтънченост.
