До каква степен демократичните общества са готови да се откажат временно от основни права и свободи? Как в реална кризисна ситуация си проличава колко силна е една демокрация? И какви гаранции имаме, че вкусилите извънредна власт правителства ще се откажат от нея след преодоляването на криза в името на утвърдените демократични ценности и принципи?
Тоня Димитрова потърси отговори от политолога Шери Бърман от Барнърд колидж към Колумбийския университет в Ню Йорк. Професор Бърман изследва развитието на демокрациите и диктатурите, глобализация, популизъм, фашизъм:
Кризите не изграждат човека, а по-скоро показват какъв е. Не важи ли същото и за държавите - кризите просто показват дали в една държава наистина има демокрация или само имитация?
Виждаме в много държави, където демокрацията е останала само на повърхностно ниво - където тази криза дава на авторитарни лидери повод да се отърват дори и от малкото останали следи от демокрация. Най-очевидният и най-тревожният пример е Унгария, където Виктор Орбан премахна фасадата на демократична държава и стана напълно авторитарен лидер.
Но подобна е ситуацията и в редица други държави, където демокрацията вече е отслабена - страни като Бразилия и Турция.
Доверието е ключовата дума в една демокрация - доверие между народа и институциите, и управляващите. В това отношение какво ни показва ситуацията в Скандинавия?
Това е наистина чудесен въпрос, защото има различни вариации на демокрация, които са белязани от различно количество на доверие на хората към техните лидери, към техните експерти, както и доверие един към друг. Това е невероятен обществен ресурс и неговото наличие става много отчетливо във време на криза, когато на хората им се налага да се справят с трудни ситуации, които изискват жертви и рязка промяна в поведението.
Това, което виждаме в скандинавските държави, е много високо ниво на доверие - доверие към съгражданите, както и към политическите институции и политическите лидери. Там правителствата, въпреки че приеха нестандартен подход, наистина имаха възможност да разчитат на населението - че ще се вслуша в съветите на експертите и така могат да бъдат приложени необходимите политики за справяне с епидемията.
За разлика от държавите, в които нивото на доверие е много ниско. Там първоначално виждаме невероятна разнопосочност във възгледите на хората за случващото се. Има много хора, особено републиканци в САЩ, които смятат кризата за изкуствена или за политически мотивирана. Така става много трудно за властите да накарат хората да се вслушат, че е важно да останат у дома, да няма големи събирания, да пазят възрастните хора.
И това, разбира се, оформя реакцията на администрацията и на президента - републиканските лидери в Конгреса първоначално нямаха желание да въведат мерки. Така, че доверието е основен ресурс, който позволява на правителствата и обществата да действат бързо в криза.
По време на кризата видяхме не едно и две демократични права да бъдат отнемани. В САЩ бяха отменени първични избори в някои щати, във Франция - втория тур на местния вот, а в няколко европейски държави като Сърбия и Северна Македония и парламентарни избори. Каква е заплахата от това?
Този въпрос разкрива няколко неща - едното е, че трябва да имаме по-добри мерки, за да могат хората да гласуват без да се налага да ходят до урните. Ако бяхме обмислили по-добре гласуване по пощата или подобни процедури, сега нямаше да сме в тази позиция.
Отлагането на избори в името на здравето на хората не е задължително да е антидемократично. Със сигурност не и в САЩ, където принципно огромна част от хората участват в първичните избори, а ако се опитаме да ги проведем сега, много хора биха си останали по домовете заради пандемията и така резултатът от вота би бил изкривен.
Въпросът е не дали е разумно да се отложат първичните избори в Съединените щати или местният вот във Франция. А какво правят правителствата, за да гарантират, че ако ситуацията продължи да е такава, изборите ще се проведат през следващите месеци дори и по пощата, ако се наложи. Ако този въпрос бъде уреден, няма да има нищо антидемократично. Друго е ако избори се отлагат за неопределено време и в този период да се правят неща, които влияят на избирателите.
И като говорим за избори - какво се случва с ролята на опозицията - в тази криза тя е почти безполезна, гласът ѝ е заглушен, а дори да бъде чут, то веднага се отправят критики, че се възпрепятстват усилията за справяне с пандемията?
Това също е трудно да се обясни, защото е доста необичайно. Тук например би трябвало в момента да сме в разгара на предизборната кампания, но е невъзможно опозицията, демократите, Джо Байдън, да пробият, защото никой не обръща внимание на нещо друго освен на коронавируса. А президентът разполага с невероятна платформа да популяризира действията си. Като цяло има обединение около националния флаг - нещо което е обичайно в такива моменти за западния свят. Виждаме, че лидерите, независимо колко са ефективни в отговора си на епидемията - спорен е и успехът на действията на Тръмп - все пак получават по-голяма популярност, защото просто хората търсят лидерство.
Това променя динамиката на политиката и то значително. Но колко дълготраен ще е този ефект още не е ясно. Настоящата криза е доста различна от предишните големи кризи - защото има потенциал да бъде дълготрайна. Ако погледнем например ситуацията след терористичните атаки на 11 септември 2001 година - тогава президентът Джордж Буш получи първоначално огромна популярност, която обаче изчезна с времето. Важно е и дали опозицията може да бъде едновременно критична и конструктивна.
В кризисно време, ако се концентрираш върху негативното и само критикуваш без да бъдеш конструктивен, хората няма да гледат на теб с добро око - в криза сме и искаме всички да работят, за да се подобри ситуацията. Така че опозицията по време на криза трябва да балансира върху много тънко въже - да бъде критична, когато смята, че правителството не е право, но същевременно да не подкопава усилията за справяне с кризата.
Наблюдаваме и още един феномен – хората, не само че с охота приемат отнемането на демократични права, но дори са благодарни на правителствата за това - очаквал ли е някой да доживее нещо подобно?
Едно от нещата, за които хората тук градят хипотези, е защо Доналд Тръмп се отметна от обещанието си да облекчи мерките за социална дистанция. И се смята, че причината е, че именно защото много бяха „за“ строгите мерки, бяха щастливи да им бъдат наложени ограничения, да им бъде казано да правят неща, защото така трябва.
За другата част от въпроса ви - какво се случва след време и дали някои от мерките ще останат след кризата - проследяване на придвижването, принуждаване на хората да стоят на едно определено място, въвеждане на редица мерки за следене. Това са неща, които хората смятат за приемливи по време на криза, но със сигурност не искат да станат постоянни правомощия на правителството, защото така се нарушават гражданските свободи и права. В една силна демокрация, в която има голямо обществено доверие, хората вярват в институциите и в това, че лидерите им ще постъпят правилно. В такава демокрация се очаква всичко това да бъде отменено след епидемията.
Но ако погледнем назад, много от мерките, въведени в извънредно положение, остават постоянни. Например във Франция след терористичните атаки през 2015 г., дори след 11 септември 2001-ва - все още преминаваме същите интензивни проверки по летищата или пък извънредните мерки в Турция след опита за преврат преди 4 години?
Някои от тези мерки са наистина смущаващи. Всеки, който е бил на летище през последните години, би се съгласил. Но не бих определила това като голямо ограничаване на личната свобода, а по-скоро като нещо дразнещо. Някои от по-екстремните мерки за следене след 11 септември обаче - например правителството да следи телефоните и личните данни - е по-проблемно от гледна точка на опазване на личното пространство и свободите.
Всяко удължаване на такива правомощия изисква опозицията и обществото да бъдат нащрек. Примерът с извънредните мерки в Съединените щати и Франция след терора показва, че предприемеш ли един път подобни мерки, следващия път става по-лесно да ги наложиш. И, да, колкото по-дълго продължава тази криза, толкова по-трудно ще става за гражданското общество да продължава да бъде будно.
През цялото време говорим как правителствата се лишават от извънредните правомощия, с които разполагат по време на криза. От кого зависи това повече - от управляващите или от народа?
Права сте - по някакъв много странен начин хората не могат да се движат свободно, магазините са затворени и ако бях живяла в Източна Европа, това щеше да ми напомня за едни доста мрачни времена. Има основателна причина хората да са в тази ситуация. Но в една демокрация правителството и хората, политиците и гражданите би трябвало да си комуникират.
Решението кога тази пандемия отслабва, кога извънредното положение вече не е наложително и кога хората да се върнат към нормалността - в случая зависи от правителството. Но демокрациите разчитат много повече на хората, отколкото диктатурите. Демокрацията е двупосочна улица - ако гражданите са пасивни, тогава те оправдават заграбването на власт от политиците. И знаете ли, отговорността лежи на вашите плещи, на плещите на гражданина, на избирателя - да направи така, че гласът му да бъде чут.
Интервюто можете да чуете в звуковия файл.
