В обстоятелствата на карантината, която ни държи по домовете, всички търсят заместители на истинското кино, което живее върху трептящия светъл екран в тъмната зала. Технологиите, мрежата, огромните стрийминг платформи промениха този тип общуване с киното. Но киното си остава незаменимо като усещане за магичен свят, който живее два часа време, а след това изчезва някъде в облака на виртуалното пространство. Напоследък върви една парафраза на Ars longa, vita brevis est ("Животът е кратък, изкуството е вечно") в Ars longa, VIRUS brevis est или "Вирусът е кратък, изкуството – вечно". Пандемията ще си отиде, но великото кино ще остане във филмовите хранилища и най-вече в паметта на благодарните зрители.
Във второто издание на рубриката за задочно кино "Филми за слушане" в "Артефир" кинокритикът проф. Божидар Манов отново пренася в един свят, където необходимостта да се живее с въображение, а не само с хляб, е много важна.
Нино Гуера е самостоятелна вселена в европейското и световното кино. На 16 март се навършиха 100 години от рождението на Тонино Гуера, а на 21 март 2012 г. той почина на 92 години. Както често се случва, към хората отвъд екрана публичният интерес е несправедливо малък. Тонино Гуера е изключителен сценарист. Автор е на 111 сценария. Той е поет, белетрист, автор на романи и разкази. Сравнително късно (през 1956 г.) започва да пише филмови сценарии в най-добрия период на голямото италианско кино. Много бързо се утвърждава, защото талантливите режисьори усещат, че в неговото мислене има онази магия на сюжетния разказ, който могат да превъплътят във визуални последователни епизоди.
С Нино Гуера работят Микеланджело Антониони – знаменитата "трилогия за отчуждението": "Приключението" (1960), "Нощта" (1960), "Затъмнението" (1962), "Фотоувеличението" (1966); Федерико Фелини – "Амаркорд" (1973) и "Казанова" (1976), Франческо Роси – "Лъки Лучано" (1973), Андрей Тарковски – "Носталгия" (1982), Тео Ангелополус – "Пътуване към Китира" (1984) и "Погледът на Одисей" (1995), Братя Тавиани "Нощта на свети Лаврентий" (1982).
Като младеж Нино Гуера попада в немски затвор по време на Втората световна война. И там в немския затвор го молят да разказва интересни случки, с които да убиват тежките и тягостни затворнически вечери. Този затворнически епизод, от който на практика става киносценарист, ми разказа самият Гуера, когато се видяхме на кинофестивала в Сочи юни 1995 г. Посрещайки Рождество в сурови условия в килията, Нино разказва на затворниците как помни от детството си коледната нощ. "Когато завърших, всички тези сурови мъже се бяха умълчали, а някои дори бяха просълзени. Тогава аз разбрах каква е силата на могъщия разказ. Така те ме караха всяка вечер да им разказвам някаква случка. Получи се нещо като телевизионен сериал за слушане", разказва Гуера. Впрочем телевизионният сериал в днешния му формат е романи за гледане. Всяка вечер в затворническата килия се ражда сценаристът Тонино Гуера, за да изпълни след това своята велика мисия в италианското и световното кино. Ето един кристален пример какво представлява задочният разказ, задочното кино – или умението да изграждаш сюжет от случки и събития. Това, което в сегашната англосаксонска лексика се нарича storytelling – разказване на истории, на сюжети, на случки. Това е ключов елемент в разбирането на киното именно като разказвателно визуално изкуство.
Французинът Рене Клер. Той работи активно още през 20-те години на XX в. още в нямото кино като модерен автор експериментатор във френския авангард, а през 1930 г. прави първия звуков филм във Франция – "Под покривите на Париж". След това работи успешно през златните години на френското кино преди войната. Рене Клер е автора на една крилата фраза: "Филмът е готов – остава да се заснеме". Тази фраза е един апел към зрителя – вие сте пред готовия заснет филм, уважаеми зрители, а сега го превъртете в главата си така, както е искал режисьорът.
Това е един апел за съучастие. Активни зрители, които не просто зяпат кино, а гледат със сетивата на паметта и на душевността си. Това е изключително важно, за да се осъществи връзката автор – зрител, върху която се крепи смисълът на изкуството, неговите послания.
Дори нашият Иван Вазов в своя разказ "Дядо Йоцо гледа" ни казва, че онова, което можем да видим с вътрешното си зрение, онова, което можем да почувстваме с чистите сетива на съпреживяването, е абсолютно незаменимо. То може да бъде в Искърското дефиле, в невиждащите очи на дядо Йоцо, а може да бъде и на големия световен екран.
Задочното кино е не по-малко ценно, ако успеем да го видим с вътрешното зрение на сърцето и на разума.
