Спектакълът „Светлото бъдеще на битака“ е вдъхновен от текстове от романа „Време секънд хенд“ на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич.
„Светлото бъдеще" е утопия, която пропадна, която се компрометира. Животът е нещо друго. Нещо много простичко. Дадено ни е като образ и подобие на Бога. Трябва в него да влезем, не да си измисляме рай, измислен рай, измислени животи и съдба“, каза в предаването "Хоризонт до обед" Иван Добчев.
„Този роман започва да бърка, да вади, да казва неща, които бяха забранени да се говорят, бяха забранени да се анализират, бяха заметени по-късно. Някак си, ако може все едно да не се е случило всичко това, а то се е случило“, допълни той.
Той припомни, че Светлана Алексиевич е посветила десетина години да издирва дисиденти, преживели лагерите или техни близки от бившия Съветски съюз. „Това беше важно според мен да се говори и особено младите хора да влязат в него, защото последното поколение вече съвсем нищо не знае за тия времена“, аргументира се режисьорът.
Алексиевич събира документално гледните точки на хора от двете страни на системата – на жертвите и на палачите. Какво се случва с хомо совиетикус години след разпадането на съветския модел?
„Човеците там, между които бяхме и ние, трябваше някак си да се опитваме да влезем в този модел, да приличаме на него, да се съобразяваме с нормативите, с изискванията на тоя соцживот, който изисква хомо совиетикус, не изисква други хора, със свое си мислене, индивидуални представи и т.н.“
По време на военни, извънредни или сходни на тях положения всички се превръщат в бройки, стават еднакви, като роботи, изтъкна Иван Добчев.
„И тази оруелска мантра наистина ни споходи да ни припомни онези времена. Да, ние живяхме не просто няколко месеца, ние живяхме няколко десетилетия в такава една карантина.“
Има един ген на човека, който е много устойчив и не се поддава на такива неща, смята театралният режисьор. „На една такава тотална карантина, идеологическа. Имало е много, много хора, които са писали и са пълни чекмеджетата. Тези чекмеджета бяха отворени и ние видяхме там, както казва един руски литературовед „глътки краден въздух“.
Метаморфозата от красивата смърт на идеологически рамкираната реалност към красивия живот, който я заменя, от сивите вещи към цветните, от пътешествията само в книгите към истинските – това е много лесна метаморфоза, смята Иван Добчев.
„Хомо совиетикус да стане бандит, да стане бизнесмен, да влезе в играта. Никакви скрупули, никакъв там Бог и разни такива угризения на съвестта, състрадание към ближния и т.н. Това е станало страшно лесно.“
Забравят ли се глътките краден въздух и свобода с преобличането на идеологията в бизнес, за което се говори и в спектакъла?
Хората, които ценят значението на тези глътки, трябва да се опитват да отстояват някакви ценности и някаква хуманност на този нов глобален пазар, изтъкна Добчев, който вижда в това и една от причините да бъде част от мисията на „Сфумато“ и неговия патос „да се противопоставя на това“.
Освен заглавието, и самият формат на ателието „Светлото бъдеще на битака“ е насочен безмилостно към публиката. „Това са послания. Няма сантименти. Нещата са много оголени. Много брутално.“
Цялото интервю чуйте в звуковия файл.
