Този разговор със Стефан Иванов е проведен в подвижното студио на „Аларма“ и „Мултикултурни диалози“ на гърба на БНР (между бившия Районен съд и настоящия УАСГ – в радиото на бъдещето… може би) в началото на миналия месец, когато хората плахо-плахо започваха да ходят на театър, броени дни преди същите тези хора (вече не чак толкова плахо) да излязат на улицата – някъде между пандемията, проливно-дъждовните наводнения и ескалиращото обществено недоволство. А самото представление „Същият ден“ на Стефан Иванов с режисьор Естефания Фадул (САЩ / Колумбия), което можете да гледате довечера (понеделник, 3 август, от 19 ч.) в „Сфумато“, по свой начин говори за всичко това.
Годините 1984, 1986 и 1989 са само ориентири в антиутопията. Всъщност нещата са доста по-комплексни: тук става дума за отношението човешко-нечовешко във всичките му измерения, за паметта и нейното опако, за „бъдещето, което не е спасение“ и за „вечерята, която иска да живее“, за болезненото ни самоосъзнаване като граждани, в което „болезнено“ – както ме оборва авторът и наш гост – след един момент на търпимост съвсем, ама съвсем не е лапсус…
