„На 27 август в Дербинско дойдоха генерал Кононович, началникът на Тиморски окръг Бутаков и още един чиновник – млад човек, и тримата интелигентни и интересни хора. Ние четиримата направихме малка разходка, която обаче от началото до края беше съпроводена с такива неудобства, че излезе не разходка, а сякаш пародия на експедиция. Да започна с това, че валеше силен дъжд, кално, хлъзгаво, за каквото и да се хванеш – мокро. От мокрия тил във врата се стича вода, в ботушите е студено и влажно. Паленето на цигара се оказа сложна и тежка задача, която решавахме всички заедно. Близо до Дербинско се качихме на лодка и заплавахме надолу по Тим. По пътя спирахме, за да видим риболова, воденицата, затворническите пасища. Риболова ще опиша на друго място. Мелницата единодушно признахме за превъзходна, а разораните ниви не представляват нищо особено и обръщат внимание единствено със скромните си размери. Сериозният стопанин би ги нарекъл забава. Течението на реката е бързо. Четиримата гребци и кормчията гребяха дружно. Благодарение на бързината и честите извивки на реката картината пред очите ни се менеше всяка минута. Ние плавахме по планинска тайгова река, но цялата ѝ дива прелест – зелените брегове, стръмнините и самотните неподвижни фигури на рибарите, с охота бих сменил за топла стая и сухи обувки. Още повече, че пейзажите бяха еднообразни, не нови за мен, а главното – покрити със сива дъждовна пелена.“
„Остров Сахалин“, Антон Чехов
превод от руски: Виолета Манчева
Гергана Димитрова е издател, а Елена Кръстева – редактор, на новото издание на „Остров Сахалин“ на световноизвестния руски автор.
Как се стига до преиздаването на тази диагноза на нечовешкото в човека под перото на Чехов и диагноза ли е наистина?
„Имаме интерес към по-непопулярните писания на Чехов. Преди това издадохме неговите писма, които са свързани с изкуството. А те спират горе-долу по времето на неговото заминаване към Сахалин. Така че това е своеобразно продължение. Това, което вече познаваме от неговия живот, е, че той има особен интерес към хората. Знаем, че се е грижил много и лично е лекувал своите крепостни. Създава училища и болници. Наистина той е краен човеколюбец. Грижил се е за правата на жените. За него е било важно жените и децата да се чувстват добре и това го виждаме и в книгата. Той е отделил много място в нея за каторжниците на остров Сахалин, които са най-слаби“, казва Гергана Димитрова.
Въпреки изтощителното и дълго пътуване, Чехов прекарва в работа три месеца на острова, отбелязва редакторът на книгата Елена Кръстева:
„Той прави първото преброяване на населението там. Сам изработва анкетни карти и посещава и преброява 10 000 души, като описва имена, пол, занимание и възраст, защо са на Сахалин и социално положение. Стореното от него не е правил до този момент нито един държавен чиновник. Общо взето Сахалин е едно забравено от Бога място, но интересът към наказателните колонии в Русия по онова време е голям. Точно когато Чехов пътува към Сахалин, в Петербург, тогава столица, се провежда международен конгрес на юристи пеналисти. На него се обсъжда ефекта от тези наказания. Един от братята на Чехов – Михаил, е бил правист и се е занимавал живо с този въпрос. Покрай него и Чехов има интерес и той вижда не на книга, а на живо какво се случва там. В тази книга, която не е само пътепис, нито само енциклопедия, нито само статистическа книга, в бележките под линия се промъква писателят Чехов, големият хуманист. През цялото описание той изрежда безстрастно, няма присъди, няма укор, но в бележките под линия се промъква неговото отношение към цялата тази система.“
Може ли творбата да се определи и като журналистическа разработка, тъй като Чехов е писал и за вестници през определен период от живота си?
„Той подхожда съвсем научно, не бих казала журналистически, в никакъв случай. За вестниците прави репортажи от съдебни зали. Той от младини се интересува от тази тема и пише малки докладни дописки, но не може да се каже, че „Остров Сахалин“ е журналистически текст. Просто всичко, до което се е докоснал, е събрано безпристрастно. Преди да замине, той месеци наред е прекарал по библиотеки в подготовка. Чете цялата налична литература на пътешествениците, които са минали от там, търси сведения, говори с познати и роднини на каторжници и на заточеници, търси и препоръки от хора, които да го препоръчват на други, в момента намиращи се на Сахалин, за да са открити пред него. Продължава с научните си занимания и след като се връща обратно. По пътя след Сахалин се качва на кораба „Петербург“, минава през Япония, спира през различни пристанища и там, в местните библиотеки, продължава да издирва данни за населението и местните племена. У него има педантизъм, който е много впечатляващ и неочакван от писател“, обяснява Елена Кръстева.
Костадин Кокаланов разказва за работата си по корицата на новото издание на „Остров Сахалин“ – за демократичния подход на фона на суровото съдържание, както и за риска от омаловажаването от страна на читателите на по-изчистената корица:
„Със сигурност исках да има конкретна топографска информация, за да има човек представа поне за силуета му. Книгата трогва дълбоко още в началото с природните картини, които се описват и след това със социалния строй на острова. В началото обмислях дали да не използвам класическо решение, нещо сюрреалистично, тъй като става въпрос за обезличаването на заточени там хора, те са обречени на доживотна присъда. Да се смесят двете неща – природните дадености на острова с човешката гледна точка към съдържанието. Но всъщност това за мен не беше подходящият подход, защото това, на което се подложени хората там, няма човешки характер. Това е една тежка, безскрупулна, нечовешка административна слепота за всичко човешко. И исках книгата да изглежда като нещо сурово и обезличено, като документ, отколкото да има какъвто и да е човешки образ. Петното, силуетът на острова е едното съдържание на корицата, другото е текстът. Вложих смисъл и в шрифта. Умишлено присъства и подписът на Чехов, защото сред мотивите му за целия този труд, за да представи живота на острова, има и лични. Подписът представлява личното, а заглавието – механичното и суровото. Би било егоцентрично художник или дизайнер, който оформя книгата, да налага конкретна художествена творба за опаковката на това, което наистина е важно, а именно – съдържанието. Трябва да има намек върху какво се стъпва, отколкото да се бори за някакъв художествен подвиг още на корицата. Смятам, че е по-демократично да се намери пестелив подход, който да може лесно да бъде приет от повече хора, отколкото да се вземат по-конкретни естетически решения, които всъщност ограничават публиката.“
Имал ли е Чехов дълбоко лични мотиви да поеме към Сахалин? Мнението на Елена Кръстева:
„Срещнах някъде в изворите, че на Сахалин той среща жена, която е познавал през юношеските си години, както и нейното семейство. Но нищо повече. Той целенасочено е търсил срещи с политически затворници, макар това да му е било забранено от началника на острова. Въпросният генерал Кононович му издава разрешение да посещава всички места на острова и администрацията да му оказва пълно съдействие, в същото време издава заповед на друг свой подчинен да шпионира и плътно да следи Чехов – с кого се среща, какви рапорти дава, какви писма пише. Чехов успява да надхитри цензурата. А той доста си е патил от нея. Никъде в книгата няма конкретно посочен политически затворник, но читателят може да се досети, че е такъв, когато разказва за него – че е грамотен, че работи като писар, дрехите му са цивилни… Докато за другите поселници, за каторжниците, откровено пише, че са неграмотни, някои ги сравнява дори с животни. По времето, когато пътува на Сахалин, там има 40 политически затворници. Той се среща поне с 20 от тях. Записва ги в картончета, но интересното е, че не отбелязва фамилните им имена, а само личните и впоследствие изследователите на неговите архиви ги разкриват като политически затворници."
А как текстът в превод на Виолета Манчева успява да надхитри българската цензура, за да успее да излезе през 1979 г.?
„Не знам дали го надхитрява. В края на предговора на редактора на първото издание се казва, че днес остров Сахалин няма нищо общо с миналото, революционната вълна и промените са го направили цветущо място“, отбелязва Елена Кръстева.
„Чеховият остров Сахалин вече не съществува. Той отдавна е потопен под водите на големия революционен поток, настъпили през 1917 година. Сегашният остров Сахалин е цветущ край на Съветската държава…“
„Остров Сахалин“, Антон Чехов
превод от руски: Виолета Манчева
Как очаква издателят Гергана Димитрова съвременният читател да приеме творбата на Чехов?
„Би трябвало непрекъснато да търсим някаква връзка с близкото ни минало. В това число влизат лагерите, които сме имали в България, както и Русия. Много малко знаем за тях и всеки подобен текст може да ни даде много, може да ни накара да разберем какво се е случило в обществото ни, какво ни е променило и защо сме такива сега. В крайна сметка страхът е изключително силен двигател на човешкото поведение. Това, че сега ни е много трудно да вземем решение, да сме действени, да се борим за нещо, се корени там, много назад.“
„Сега, щом пристигне партида жени в Александровск, най-напред тържествено ги повеждат от пристанището към затвора. Жените, прегърбени под тежестта на вързопите и торбите, се мъкнат по шосето вяли, още неуспели да се съвземат от морската болест. А подире им, като на панаир след комедианти, вървят цели тълпи жени, мъже, деца и причастни към канцелариите. Картина, подобна на движението на херингата в Анива, когато след рибата се движат цели пълчища китове, тюлени, делфини, нетърпеливи да пируват с хайвера ѝ. Мъжете поселници вървят след тълпата с честни, прости мисли. На тях им е нужна стопанка. Жените гледат дали в новата партида няма някоя землячка. Писарите и надзирателите пък имат нужда от момичета. Това обикновено става привечер. През нощта заключват жените в килията, приготвена от по-рано за целта. И после цяла нощ в затвора и в поста се говори за новата партида, за прелестите на семейния живот, за невъзможността да се води стопанство без жена и така нататък.“
„Остров Сахалин“, Антон Чехов
превод от руски: Виолета Манчева
Какво е да редактираш текст на Чехов и какво остава в новото издание от първото от 1979-а, разказва Елена Кръстева:
„Преводачката Виолета Манчева се е стремила да бъде изключително вярна на Чехов. Прави впечатление, че следва мелодията в неговите изречения. Стремила се е дори да търси точния брой букви в дадена дума. Това обаче невинаги звучеше добре на български и се наложи да направя някои промени. Имаше и грешки в превода, както и технически, сгрешени имена. Работата беше трудна, защото нямахме никаква връзка с Виолета Манчева. От Съюза на преводачите не можаха да осигурят нейни контакти. Не знаем какво се е случило с нея, въпреки че разпитвахме по-възрастни и изтъкнати преводачи, пуснахме обява и във вестник. Трудно е, когато нямаш възможност да го обсъдиш с преводача и трябва на своя глава да правиш промени. В главата за жените Чехов навсякъде използва думата „партия“ – партия жени, новата партия пристигна…Където можеше да се запази и да звучи добре запазих „партия“, но на повечето места стана „партида“,„група“, разбира се, след консултация с главния редактор на издателството. Колкото повече напредвах с редакцията на книгата, ставах по-уверена да променям, особено след като срещнах думи, които в наше време не се използват по дадени начин. Имаше изречения като: „И след екзекуцията каторжникът продължил да се съпротивлява“. А в случая става дума за наказание. Също така е търсила еквивалент на български на чисто руски реалии. Например растението „брюква“, което те ядат непрекъснато. Това е кореноплодно, жълта ряпа, и беше преведено ту като „алабаш“, ту като „цвекло“. Има глава – изключително интересна, за мигриращата риба. Чехов използва думата „периодическа“ и на български беше „периодичната“, като се разбира за какво става дума, но не звучи достатъчно добре с днешна дата.“
Чехов се фокусира върху сякаш най-слабите брънки от веригата с идеята може би да ги защити, може би да им помогне. Но ако съвременни жени пристигнат на остров Сахалин, какво ще им се случи отвъд страданието, каторгата и наказанията…
„Не съм много сигурна, че ще ни определят като добри домакини веднага. Ако сме образовани, най-вероятно ще ни намерят работа, свързана с образование, и вероятно ще ни прикрепят към чиновниците. Със сигурност няма да се озовем в далечните села, където единствено уменията за въртене на къща са били важни. При описанието на децата в книгата личи най-силно емоционалността на Чехов. Неговата болка се усеща при описанието как храната действа ужасно зле на децата и как те гаснат постепенно. Като че ли той наистина се опитва да е само документалист", казва Гергана Димитрова.
„Но на едно място казва, че докато е бил там, постепенно свиква с неща, които преди това е възприемал като много крайни и е реагирал на тях по съвсем различен начин. Дори той е свикнал с грозните гледки, мъката на хората и тяхната деградация. С равен тон описва момент, в който майката предлага невръстната си дъщеря да проституира. Единственият начин творбата му да се възприеме и да не смрази читателя докрай е по този начин – с отдалеченост”, допълва Елена Кръстева.
Има ли място за сравнение със „Записки от мъртвия дом” на Достоевски, въпреки че Достоевски е бил буквално в ролята на заточен, а не на документалист:
„Самият Чехов прави такава препратка. Той на няколко пъти пише: „Каквото и да става, мъртвия дом вече го няма тук”. Така че може би е виждал някаква светлина в тунела. Но по принцип е смятал, че преди да се изгради нещо добро, то неминуемо преди това трябва да мине през някаква крайно лоша нова фаза. Първоизточникът няма как да е добър, за да се получи нещо добро. Първо трябва да има мръсотия.”
„Но Чехов и Достоевски са напълно различни писатели. Техният подход към разказването е съвсем различен.”
Какво се случва сред съвременниците на Чехов, когато той написва „Остров Сахалин”?
„Тази творба излиза в две части, преди да излезе в един обособен самостоятелен том. Предизвиква страхотен фурор. Започват благотворителни кампании. Чехов обаче казва, че това не е достатъчно и че благотворителността не помага в случая, а държавата трябва целенасочено да се намеси, за да се разреши този проблем и да има хуманно отношение към тези хора. Както и че подобни наказателни колонии не са решение, но каторгата не изчезва.”
Какво още разказаха Гергана Димитрова и Елена Кръстева? Цялото интервю чуйте в звуковия файл.
Снимки: Гергана Димитрова, Уикипедия, pexels.org, tripadvisor.ru, geography.name
