Това знаем за прочутия музикален мотив, но истината е по-различна. Парчето е наречено кан-кан, когато кабаретата го адаптират, но не е създадено и няма данни да е използвано от тях до 1880, когато композиторът му Жак Офенбах си тръгва от този свят. Това всъщност е музика от оперетата „Орфей в ада“, второ действие, втора сцена - „Адският галоп“. Но тази оперета може би е дори по-неприлична от някакъв кабаретен танц без гащи, тя обръща с главата надолу самата митологична история за Орфей и Евридика.
При Офенбах, на Орфей така му е писнало от нея, че изобщо не мисли за спасяване, та се налага обществото да го натиска, за да отскочи до Ада и да си прибере жената. Чиста подигравка със свещената митология. Но и със свещената музика. Защото всичко при Офенбах е пълно с пародии, включително на „сериозни“ композитори. Той е така пародиен, дори абсурден, та звучи адски модерно. Един критик го нарича „Монти пайтън“ на своето време, а друг пише, че Офенбах е свързан със „създаването на модерната култура“ изобщо.
Думата „оперета“ е италианска и значи „малка опера“. Като термин пръв я ползва Моцарт, но в негативен план. С времето нещата се променят и към средата на 19 век във Франция тази музикална форма полека завладява музикалната сцена. Тогава има две направления – сериозната опера и „опера комик“. Но това е подвеждащо, то не значи комична опера, а по-скоро драма, която не завършва с пълен мор.
През 40-те години Ерве, френски певец, композитор, либретист, диригент и сценограф, пуска едноактна оперета, базирана на театрален водевил, а после прави и адаптация по Дон Кихот на Сервантес. Това изглежда като началото, но по-скоро е предначало. Същинското начало на лудостта по „опера-буфа“ или познатата ни днес оперета, поставя Жак Офенбах с едноактните „Двамата слепци“, „Цигуларят“ и „Ба-та-клан“. През 1858 идва и огромният триумф с „Орфей в ада“, първата пълнометражна оперета в света, която, заедно с „Хубавата Елена“ и късната същинска опера на Офенбах – „Хофманови приказки“, и днес е в репертоара на най-големите музикални театри по света. Офенбах пише стотина оперети, с което развива жанра, но и го популяризира. След представянето му във Виена, Йохан Щраус син, Супе и Лехар, слагат начало на прочутата виенска школа.
В Германия Берлин е оперетният център, а стилът е неподражаемо немски, включва елементи на марш, а по-късно и на джаз. Англия пощурява по Офенбах и скоро там се появяват Гилбълт и Съливан. САЩ оценяват и развиват оперетата, а това ражда Бродуей и мюзикъла като феномен. Френският композитор Жак или Якоб Офенбах, както е оригиналното му име, е роден в Кьолн, в семейство на немски евреи. Звучи налудничаво, но е точно. И е добър пример как в Европа няма реални граници, дори по времето, когато националните държави, най-вече Франция и Германия, още са силно влюбени в себе си.
Да, заради националния егоизъм и Офенбах има нелек период в живота си. През френско-пруската война от 1870-71 той изведнъж се оказва разорен. Първо, французите го асоциират с катастрофалния режим на Втората империя, а освен това спират да гледат оперетите на немеца. Германия пък го смята за дегенерат, продал се на французите. Така че Офенбах извежда семейството си в Испания, а сам заминава за Америка да печели пари и да си плати дълговете.
Якоб Офенбах е на 6, когато баща му слага цигулка в ръката му, а след три години се прехвърля на виолончелото, с което става виртуоз. След още три години момчето изнася концерти със собствени композиции, чиято трудност, според един биограф, „ужасява учителя му“. Якоб е на 14 и баща му го води в парижката консерватория, но директорът Луиджи Керубини ве то приема - няма необходимата възраст и не е французин. Но склонява да го чуе и след минута го спира с думите: „Стига, младежо, приет си“. Офенбах обаче изкарва в консерваторията само година, смята, че е научил всичко необходимо и става свободен музикант. Тогава сменя името си на Жак и така, макар да не се разделя с немския си паспорт, става и французин.
Офенбах печели известност в музикалните и светски среди, а през 1855 открива театъра „Буф паризиен“ на „Шан-з-Елизе“. Заради музиката го наричат „Моцарт на Елисейските полета“, а заради остро сатиричния характер на представленията – „Волтер на Елисейските полета“. Офенбах не е само композитор. Той е директор на театъра и продуцент на представленията, импресарио на актьори, диригент и режисьор, активен е в писането и редактирането на либретата и понякога прави поправки в текстовете и нотите буквално докато представлението тече. На всичкото отгоре, намира време за семейството си, за някоя любовница понякога и за много пътувания в чужбина.
Славата идва на талази, но тялото полека го изоставя. Офенбах има подагра и слабо сърце, но решава да реализира мечтата на живота си и пише истинска, сериозна опера. Не успява да завърши напълно оркестрацията обаче на прочутите си „Хофманови приказки“. Завършва я синът му, но Жак Офенбах по обективни причини не идва на премиерата. На погребението му се стича голямо множество, а лондонският „Таймс“ пише: „Тълпата от изтъкнати мъже, които го придружаваха в последното му пътуване, показва, че покойният композитор е смятан сред майсторите на своето време“.
