Можем ли да обичаме? Склонни ли сме да се вречем в любов на друг, да му се отдадем? Това са класическите въпроси на деня, които вълнуват съвременния човек. Този от XXI век, но и този от XVIII. Неслучайно класиката винаги е била и ще бъде актуална, все пак именно тя ни изгражда като хора. На това мнение е Никола Бозаджиев – 20-годишният млад режисьор, който адаптира Йовковия „Шибил“ в киното.
Никола започва пътя си в изкуството на 9 години, когато заиграва в цирка. Участва в различни спектакли, един от които получава номинация за „Икар“. След няколко години в департамента на акробатите заменя цирковото изкуство с работа като асистент сценограф. Тя е последвана от близка среща с киното. Не той я е предизвикал, киното само го е намерило. Снима два късометражни филма почти на шега. На шега и като чист експеримент започва да пише сценария си за „Шибил“. Вече е на 17, иска да пробва материята и да види как зрителят би реагирал на подобен тип литературен сценарий, който по презумпция е по-близък до публиката. Така стига до бърз курс по кино в Париж. След него започва и да снима „Шибил“. По време на работата си по филма записва бакалавър по кино в Лос Анджелис. САЩ обаче се оказват далечни от него. Киното в Америка младият режисьор определя като един футболен отбор, в който, ако искаш да играеш за победа, ще успееш, но ако искаш да поставиш зрителя във вълшебна среда, в която той да открие и познае себе си, не би могъл да постигнеш много. Това и тревожи Никола Бозаджиев - че в изкуството има прекалено много творци, които създават творбите си, за да лекуват не публиката, а самите себе си с тях.
Възможност за промяна, разбира се, има. За Никола тя се крие в двете Р-та – революция и Ренесанс. И ако революцията е нещо, което бързо избухва и още по-бързо затихва, то Ренесансът се постига бавно и остава задълго. За 20-годишния режисьор Ренесансът е киното на сетивата.
„Темата за сетивността и душата на човек отключва на универсално ниво човека“, смята Никола Бозаджиев.
Неговият прочит на „Шибил“, с който дебютира в киното, изследва Йовковото човеколюбие и се стреми да разграничи любовта от обичта.
„Любовта на Шибил и Рада, която прераства в обич, е литературна метонимия на идеята за отдаване и за съвременния страх от него“, споделя Никола. Според режисьора обичта е единственото средство, с което можем да спасим света от неговото обездушаване.
За да скъси дистанцията между филма и публиката, младият режисьор изгражда баланс между силните емоции и хумора. Този начин на комуникация със зрителя, смята Никола Бозаджиев, може да го накара да съпреживее филма, преди да го анализира. А в чисто човешки план, този баланс би могъл „да ни съхрани в това време на лесно разубеждение в гледните точки“.
Сценария на „Шибил“ Никола създава, следвайки модела на Никита Михалков, в който се говори за визията, за героите като актьори и се отделя специално внимание на звуковата картина. Във филма му тази картина следва атмосферата, представена в разказите на Йовков. Не само в „Шибил“, а в целия цикъл „Старопланински легенди“. Никола анализира всеки текст и се стреми да адаптира усещанията на писателя за звука. За целта той и екипът му проучват характерните за всеки сезон природни явления, както и навиците на животните. Така обвързват глутница койоти, обитаващи село Ягодина, и плачеща лисица посред нощ, за да пресъздадат сатаничния момент, в който четата на Шибил започва да губи доверие в своя войвода. Група хористи-актьори пък възпроизвеждат вятъра и виелицата през зимата. Всичко това Никола режисира с идеята зрителят да чете героите с посока, да ги чува и усеща конкретно, а и емоционално да се обвърже с тях.
Природата е отражение на вътрешния свят на всеки един от персонажите във филма на Никола Бозаджиев. Каквато е и за Йовков в разказите му. Конете пък са герои с идентичност, които олицетворяват техните души. Един конкретен кон е и разказвачът на „Шибил“.
Екранизацията на 20-годишния режисьор Никола Бозаджиев беше едно от единайсетте български заглавия с премиера на 24-тото издание на есенния „София филм фест“. Още с първата прожекция пред българска публика филмът си поставил за цел да припомни на зрителите, че „ние сме едно общество, което е изгубило до някаква степен корена си и чрез сетивата и възкресяването на класиката и темите ѝ можем да се върнем към него“.
В звуковия файл можете да разберете защо Никола смята Йордан Йовков за майстор на семиотиката и на скритото посление към човека. Както и още за киното на сетивата.
