Културата на натиска и натискът върху културата. Какво означават тези понятия?
Когато журналистиката заговори за „култура на натиска“, тя има предвид въздействието на всички центрове на влияние върху медийното съдържание – политически лица, икономически субекти, рекламодатели, държавни и общински институции, но също така и авторцензурата и самоограниченията, които самите медии си налагат.
Какво говори обаче „културата на натиска“, когато става дума за самата култура? Кои са устойчивите тенденции на влияние, които царуват над нея?
В дни, или по-точно – в месеци на пандемия, в които културата е под карантина, можем ли да говорим за натиск върху нея? Или това са проекциите на човешкото съзнание, което иска да превърне общия проблем в посегателство към самия него?
Ако обаче осезателното усещане за нещо принудително съществува, от кого идва то? Коя е силата, насочена перпендикулярно не просто на повърхността, а към сърцевината на културата, която ѝ въздейства и ѝ поставя условия?
Смисълът на голямото изкуство, според журналиста Георги Тошев, е да си поставяш цели, надхвърлящи ограниченията на настоящето, в което живеем.
За тези цели и за категоричността в свободата да се заявяваш на сцената на изкуството, за културата в условия и за работата по време на световна пандемия в „Какво се случва“ говорят кинорежисьорът Стефан Командарев, директорът на Театър 199, който за момента е със затворени врати, Анна Монова, Роберт Янакиев, директор на Общинския театър „Възраждане“, който е с отворени врати, но на 30 %, и Георги Тошев, който е на турне из страната с филма и книгата си, посветени на Георги Парцалев – „Рицарят на смеха“ и „Хамлет от град Левски“.
