Елица е третото дете в семейството, чакано и желано. Трябвало да се роди на 24 декември и да бъде големият коледен подарък за семейството. Родила се 13 дни по рано. От неонатолога майката Светла чула един куп диагнози – синдром на Даун, съмнения за частична липса на хранопровод и за шум на сърцето.
„Трудно ми е да го обясня. Очакваш нещо хубаво да ти се случи. И когато ти се случи нещо по-различно, би следвало лекарите, тези, които трябва да ти дадат кураж – те не го правят. Няма никаква психологическа подкрепа в АГ болниците, а трябва да има“, казва майката на Елица пред БНР.
„Очаквах нещо прекрасно, но си тръгнах с чехлите, без бебе, което беше в друга болница, без снимки, без букети. Беше много тъжно“, спомня си жената. Прибирайки се у дома, се чувствала сякаш светът свършва. „През следващите месеци ми се е искало да се събудя и това да е сън.“
Освен с присъдата на лекарите, които казват на родителите, че са обречени за цял живот, когато имат дете със синдром на Даун, родителите се сблъскват и със специфичните грижи, които трябва да предприемат, пояснява Светла, която не е усетила неглижиране или отдръпване от страна на близки хора, защото детето й е с увреждане. Не е така обаче с реакциите на обществото.
„Ние в България се страхуваме от различните и когато нещо не ни е познато, много често вместо да се опитаме да ги разберем, да научим нещо ново, ние се отдръпваме, започваме да чукаме на дърво – „да не дава Господ“. Нашите деца не са заразни. Много хора не знаят как да постъпят“, споделя майката на Елица.
„Ние като общество имаме голяма толерантност към хората, които се държат невъзпитано, арогантно, псуват, хвърлят боклуци, не смеем да им направим забележка, обаче когато видим едно дете от аутистичен спектър, дете с увреждания, което се държи по-различно от останалите деца, сме склонни веднага да обвиним родителите, че не са го възпитали добре.“
Елица е посещавала масова детска градина. Сега денят й в училище започва с посещение при ресурсния учител Олга Милева. „Много неща знае. Буквичките познава, цифричките. Опитваме се да нареждаме срички. Обича пъзели. Обича много песнички.“
По-специфична е работата върху говора на Елица, но на този етап резултатите идват бавно, пояснява ресурсният учител.
След специалните занимания Ели отива във своя клас 1 „г“ с класен ръководител Росена Хаджиева, която още на първата родителска помощ усетила нагласа на другите родители да помогнат, като говорят с децата си за приемането на Елица. „Ето, втори месец аз няма оплакване от родител, няма оплакване от дете. Напротив, майките казват – можем ли и ние да направим нещо за това дете“, разказва класният ръководител на Ели.
Според Росена Хаджиева всичко започва с това да научим малките деца на „търпимост, толерантност и човешко отношение“. Това е и мечтата на майката – „на този етап тя да бъде приета, да бъде социализирана и да има приятели“.
Не смее да мечтае за нещо повече, защото не иска да се разочарова. „Лошото е, че тук, в България, колкото по-големи стават децата с проблеми в развитието, толкова по-трудно се социализират и намират своята среда. Докато са малки, различията между моето дете и останалите без диагноза не се забелязват толкова. Колкото повече общувам с родители на по-големи деца, толкова повече усещам едно омерзение, един гняв, една тъга, защото те остават затворени у дома.“
Репортажът за Елица е част от кампанията на УНИЦЕФ в подкрепа на невербалните деца у нас. Българското национално радио е медиен партньор на инициативата.
