Малта! Името на това парче скала винаги ме е изпълвало с мечтания за рицарите-тамплиери и хоспиталиери, битки и турнири, интриги и политически козни. А покрай „Малтийският сокол“ на Дашиъл Хамет – и на криминални загадки. Затова, когато круизният кораб акостира в Ла Валета се втурнах като изоглавена крава към всички забележителности. Ако ви се случи да отидете там паролата е „удобни обувки и никакви токчета“. Камъняк, бе хора, кълдъръм! Навсякъде!
Островът се намира на 93 км южно от Сицилия (Италия), на 288 км източно от Тунис (Африка), на 300 км северно от Либия и на 1071 км от София. И заедно с по-малките си събратя Гозо и Комино образува Малтийския архипелаг.
Една разходка из столицата Ла Валета се равнява на около 3 часа бягане през пресечена местност, и само стимулът, че някъде се мержелее винарна, в която към сирената сервират прясно изпечен хляб е в състояние да раздвижи човек.
В Малта всяко камъче е история. Държавата е на 7000 години, а камъните са в изобилие. Първите следи на живот тук датират от около 5200 г. пр. н.е, когато се предполага, че нашественици от Сицилия са превезели страната. През 1530 г, за близо 4 века, по малтийските земи, пардон – скали, се настаняват рицарите. Орденът на йонитите (хоспиталиерите) полага основите на една стабилна държава и превръща острова в крепост, която макар да остава тлъста хапка за нашествениците, устоява на всичките им набези.
Столицата Ла Валета, или както интимно я наричат местните Валета, има безброй прякори: „Градът на рицарите“, „Художественият град“ (защо – не успях да разбера), „Град, построен от джентълмени за джентълмени“, „Град на дворците“...
Най-забележителната църква там (и една от първите постройки) е „Свети Йоан”. Някои мърморят, че отвън е малко невзрачна, но със смесицата си между готика и барок, други я нареждат между от най-пленителните забележителности след двореца на Великия магистър. Тук, освен рицаря Ла Валет, са погребани и още много негови братя по вяра и шпага. Мозайката от техните гробове е спечелила име на пъстроцветната настилка като „най-красивия под на света“. В църквата има фрески от Матеа Прети, а в параклиса грее шедьовъра на Караваджо „Обезглавяването на Свети Йоан“. Между другото и самият художник е бил рицар закратко. В един сайт прочетох, че в Малта има точно 365 църкви – по една за всеки ден от годината. Не ги изкарах чак толкова, но си признавам и че не съм ги броила съсредоточено. Не успях да разбера и колко струва да се сдобиеш със звание на истински малтийски рицар срещу заплащане. Четох някъде, как Бил Гейтс си го закупил на една конференция по високи технологии в ла Валета. Но той може всякаква сума да си позволи.
Най-голямото ми приключение е напълно случайното гмурване в Музея на рицарите хоспиталиери. Ако днес ме пуснете в Ла Валета, изобщо не съм сигурна дали ще успея да го открия. „Бронираните лекари“ били известни като церители на ранени и чумави през средните векове. И докато на горния етаж преспокойно си се снимах между доспехите и засмяно позирах с рицарите, още от прага на подземието инстинктивно се дръпнах. Абсолютно реалистична фигура на монахиня, протегнала напред ръце ме стресна дори повече от смразяващия слуха вой, който ме обгръщаше като хладна и лепкава мантия. Е, разумът ми наложи да стисна по-здраво камерата и да поема по „неравноделните“ каменни стъпала. Подземието си е напълно автентично. Преди векове там затваряли лудите, болните от чума и холера. Восъчни фигури на рицари, превързващи ранени, придържащи умиращи от треска, вадещи стрели от рани или наместващи счупени крайници, изскачат сякаш внезапно от нишите. Човек с клаустрофобия няма да издържи и пет минути в усуканите като кадаиф коридори, в които звуковата психоатака е по-въздействаща и от визуалната. Уф, промъкнах се до залата с гордо строените бойни рицарски знамена и портретите на Великите майстори от 16-ти век до наши дни. Защото всеки от малтийските ордени продължава да съществува и да спазва ритуалите си. Отново восъчни фигури. Този път на парадно строен „приорат“ – върховният орган на ордена. До него тотално натуралистично изработена аптека с билки и отвари. И леко зловещ магистър, разбира се.
На излизане чувам наблизо някой да мете и чагъртането на любопитството ме завлича натам. Огромна зала, не, залище! Поне 50-60 метра дълга. С каменни сводове, изсечени гербове по стените и безброй бяло-червени знамена. Метачът-филипинец изглежда нелепо на величествения исторически фон. Не пропускам да се увековеча под всяко от знамената и дори пред камината, в която преспокойно може да се завърти вол. Очевидно неотдавна е имало някакъв ритуал. Не се занемаряват рицарите. Макар и без доспехи.
