Отвъд името на музея не използваме думата „лош”, уточнява Луиз Сакко. До днес тя продължава да работи за каузата като доброволец.
„Никога не казваме, че дадена творба е лоша, че художникът е лош, никога не се изказваме негативно за тях, защото им отдаваме почит, обичаме ги, искаме да ги споделим. И все пак - в такава творба има нещо сбъркано и най-често художникът знае това. Често ни изпраща произведението си и ни го предлага, защото е опитал нещо ново или е изпробвал пределите на уменията си и просто не се е справил. Знаел е, че не е постигнал целта, но в творбата все още има смисъл и чувство и това я прави интересна.“
Според Сакко повечето художници, чиито творби са изложени в музея, всъщност са щастливи да бъдат част от колекциите му.
„Управляваме музея от 28 години. Някои от творбите сме придобили преди 20 или 25 години. Много по-късно художникът разбира, че творбата му е при нас. Когато ни дават произведение или го купуваме от магазин за намалени стоки или стоки втора ръка, опитваме да намерим художника, да разберем каквото можем за него. Повечето от художниците ни обаче са анонимни. Или творбите не са подписани, или авторите им просто са хора, които не откриваш, когато търсиш. Години по-късно обаче те разбират, че творбата им е при нас.“
Творецът се опитва да предаде послание, той общува, а ние намираме публика, почитаме работата му, убедена е Луиз Сакко.
„Художниците могат да кажат на себе си и на приятелите си: „Моя творба е в музей!”. Ако пък ни предложат произведението си, но го откажем, тогава ще могат да заявят: „Е, явно не съм чак толкова лош художник. Музеят на лошото изкуство ме отхвърли!”.
Музеят е основан през есента на 1993-а, но прави първата си изложба през март на 1994 г. Всичко започва в мазето на частен дом в Бостън. По-късно Музеят на лошото изкуство е приютяван в сградите на стари и достолепни кина.
„Винаги е имало много произведения на изкуството, на които хората държат, не защото са произведения на изящните изкуства, а защото например баба им е сътворила нещо, защото произведението е сватбен подарък или защото са го намерили на разпродажба в нечий заден двор и са се влюбили в него. Винаги е било така. Много от нещата, които са ни давали хората, дълги години са били в домовете им или в домовете на роднините им. И това не се променя.“
Когато започнали, били абсолютно уникални. Сега обаче има няколко подобни музея по света.
„Хората също така започнаха да оценяват аутсдайдерското изкуство, което в някои случаи се припокрива с това, което наричаме „лошо”.“
В момента музеят няма галерия, която хората могат да посещават. Разполага с над 600 произведения.
„Никога не сме имали достатъчно място, за да покажем повече от 30-40 едновременно, но сега всичките 600 са в склад. Миналия октомври започнахме да правим виртуални програми и да ги предлагаме на библиотеки, общностни центрове, както и домове за възрастни хора в цялата страна.“
Има ли Covid-тенденция в лошото изкуство?
Луиз Сакко казва, че все още не отчитат такава, но прогнозира след няколко години, защото нещата в „лошото изкуство“ се движат с известно забавяне:
„Хората създават изкуство, подаряват произведенията си на приятели или си ги запазват, след няколко години поглеждат творбите си и казват: „Какво съм си въобразявал?” Мисля, че след 4-5 години ще видим художествения резултат от пандемията.“
Как изглеждат по-предизвикателните за осмисляне произведения?
В религиозната колекция например ще видите митологичната Медуза, която пържи риба, богинята Кали на плаж, папа робот и много Богородици: например Богородица, която вечно чисти с кофата и парцала, или Богородица с Младенеца, поседнали на пейка в градска среда.
„Никога не сме взимали пари за влизане в музея. Нямаме и наети служители. Кураторът и аз сме доброволци. Работим с доброволци за всичко, но ни трябват пари за уеб хостинг, за телефон, за да купуваме произведения на изкуството. По традиция ги събираме, като продаваме книги, пощенски картички, плакати, както и чрез дарения“, разказва за работата на музея Луиз Сакко.
„Имаме 65 хил. души във „Фейсбук” и мейл-листа от 30 хиляди. Определено хората са отвсякъде.“
А има ли дарения от България?
„Доколкото ни е известно, нямаме дарения от България. Но бихме искали да разширим фонда си и ако някой от слушателите мисли, че има творба, достойна за нашия музей, нека се свърже с нас. Изпратете ни снимка! Разкажете ни за нея! Изпратете ни информацията на адрес moba@themuseumofbadart.org“, призовава Луиз Сакко.
„Вярваме, че лошото изкуство може да дойде отвсякъде“, допълва тя.
Къде е източникът на ценни творби за Музея на лошото изкуство?
„Тук, в САЩ, това става на битаци, в магазини за намалени стоки, при разпродажби в задния двор, особено ако някой е починал, разчистват къщата му и открият картина, която е била на стената с години или в дъното на гардероба, на тавана... Тогава я продават. Но около половината от творбите ни са дарени от почитатели.
В музея предпочитат първо да видят снимка на предлаганата „лоша творба“, защото идеята не е да трупат „купчина изкуство“, което не ги интересува.
За Луиз въпросът има ли любима колекция е все едно да питате „Имаш ли любимо дете?”.
„Любимите ми картини се променят ден за ден, седмица за седмица, в зависимост от това за какво мисля или какво правим напоследък. В настоящата ситуация, разбира се, любима ми е творбата, с която започна всичко. Ако сте поглеждали на сайта ни, това е „Луси на полето с цветята“ - тя е любимата.“
Музеят на лошото изкуство се радва на почитатели от цял свят, но предизвиква и мрачни помисли. През годините са имали няколко кражби. Първата – малко след началото.
„Имахме парти, свърши ни мястото по стените и окачихме картини отвън, пред къщата. Двама от нас забелязаха, че картина, наречена Eileen, липсва от предната стена на сградата. Всички помислихме, че някой от останалите - съоснователите сме петима, е свалил картината и я е сложил на сигурно място. На следващата сутрин осъзнахме, че тя е открадната. Уведомихме полицията, предложихме награда, но картината не ни бе върната“, спомня си Луиз.
Развоят обаче бил интересен. След 10-12 години им поискали откуп за същата картина.
„Казахме „не”, преговаряхме, но дълго време не чухме нищо в замяна. Изведнъж творбата просто се появи пред входната ми врата. Някой просто я беше оставил там. Мисля, че се бяха уморили да имат „Айлийн”.”
Какъв е светът от животни, пейзажи, знаменитости и портрети на никому неизвестни хора, погледнат през очите на колекционираните в Бостън художници?
„Светът, който виждат нашите художници, е също толкова разнообразен като света, който виждат традиционните художници. Имаме творци, които са много буквални и опитват да създадат фотографско изображение на това, което е пред тях. Имаме и такива, за които човек трудно може да си представи как виждат нещата - това се променя с времето и пространството.“
Луиз Сакко подчертава, че когато споделят изкуство, винаги дават своята интерпретация, защото това е част от добавената стойност.
„Бихме могли просто да излагаме картини, но ние ги проучваме, откриваме какво е вдъхновението за творбите, какво мислим, че е ставало тогава, какви въпроси повдигат. Наистина се опитваме да дадем на зрителите нещо, за което да говорят и мислят, докато гледат картините.“
Луиз разказва още, че не се случва често да спори с посетители, които твърдят, че изложеното в музея въобще не е лошо изкуство.
„Има хора, които се ядосват, и казват, че няма такова нещо като лошо изкуство. Ние отговаряме, че ако няма лошо изкуство, няма и добро изкуство. Но в културен план хората решават какво да осмислят като образец на доброто изкуство - това, което заслужава да бъде в традиционните музеи и да бъде продавано за много пари в галериите. Решават и какво в изкуството няма подобна стойност. Ние обичаме именно тези творби, те са ценни за нас. Ако хората искат да спорят за конкретна творба и твърдят, че тя не е лоша, отговорът ни е: „Свободен сте да поддържате това мнение, както сте свободен да гледате дадена творба в Лувъра и да кажете: „Не мисля, че е много добра”.
Още от разказа на Луиз Сакко от Музея на лошото изкуство в Бостън чуйте в звуковия файл.
